Tenacious D in The Pick of Destiny

Снощи по време на един обширен разговор в Skype с колегата Nojara, той ми препоръча филм на име Tenacious D in The Pick of Destiny, като каза, че е пълен с много от "нашата" музика и е доста забавен. Свалих си аз филмчето и го изгледах в 2 през нощта. Определено филмът е доста забавен (но естествено зависи от чувството ви за хумор), а колкото до музиката... ами невероятна е и при първата си свободна минута започвам да си търся саундтрака. Текстовете на песните са просто убийствени.

Историята накратко: Двама пропаднали пичове се опитват да пробият като рок звезди, търсейки перце за китара, сътворено от зъба на Сатаната. Това е. Точка. Ако искате повече - гледайте филма. Препоръчвам ви го от все сърце, защото поне на мен ми беше интересен. Е, не е някакъв шедьовър, но е прекрасен начин за убиване на времето.

Ето ви и линкче към торента в Арена.бг, дано имате регистрация: Tenacious D in The Pick of Destiny
Приятно гледане :)

PS: Специални благодарности на колегата за това, че ми препоръча филма. Жив и здрав!

A Dark Tale - Част 13

Място: Покривът на небостъргач в Хевънспорт
Дата: 18 януари 2007
Час: 3:33

Луната огряваше покривите на по-високите сгради в центъра на Хевънспорт. От върха на един от скоропостроените небостъргачи главната улица на Хевънспорт се виждаше перфектно: дълъг булевард, облят от светлина. Магазини, барове, заведения... там никога нямаше спокойствие.

Сатаната се бе вгледал в малките светлинки, а лекият вятър леко развяваше черната му коса. Той всъщност можеше да види абсолютно всичко, ставащо на улицата, ако си бе вкъщи, но посещението му на Земята малко го ограничаваше. Чувстваше се неспокоен тук. Дори несломимата му гордост не премахваше факта, че тук не бе толкова силен, колкото беше в Ада... или колкото би бил ако можеше да се добере до Рая. Мисълта за царството на Господ доведе до лека усмивка на лицето на Сатаната. Усмивка, която изчезна, когато чу чужди стъпки.

-Закъсняваш... както винаги. – каза го силно и горделиво, макар да знаеше, че събеседникът му можеше да чуе дори шептене.

-Не закъснявам. Ти просто си търсиш причина да се сдърпаш с мен, ...братко. – гласът бе лек и мелодичен. Принадлежеше на жена.

-Гори в Ада! – каза Сатаната и без дори да се обръща към събеседникът си, започна да си свири с уста. Изкарваше мелодията на песента изключително правилно, отвъд границите на човешките възможности.

-Оставям това удоволствие на теб, макар и двамата да знаем, че там огън няма. Има такъв само на някои специални места... – тук жената млъкна за секунда и се заслуша в мелодията. –Хммм, наистина общуването с хора ти се отразява зле.

Сатаната спря да свири и обръщайки се леко най-накрая я дари с лек поглед.

-За какво говориш?

-Подсвиркваше си People = Shit на Slipknot. Не знаех, че се интересуваш от човешките изкуства. Като музиката например.

-Това не е изкуство, това е метъл. Все пак... аз имам не малко участие в създаването на жанра. – тук Сатаната се ухили самодоволно. –А и припева е весел.... Все пак аз съм Сатаната. Нормално е да казвам, че хората са лайна.

-Но не е нормално да го казваш с тяхна песен. Наистина все повече заприличваш на тях. – каза жената с престорена и иронична тъга.

-А може би те започват все повече да приличат на мен? – отново самодоволна усмивка, придружена от малко тих смях. Жената наведе глава и се прекръсти. Той тъкмо се бе обърнал към нея и жеста й го накара да се намръщи. –А ти започваш да правиш глупостите, които хората правят в твоя чест. Но както и да е. Кажи ми за какво ме извика тук... Господи?

Малкото облачета в небето се отместиха от луната и нейните лъчи осветиха жената. Тялото й бе покрито с плътен бял плат, който бе прилежно увит около цялото и тяло. Единствено дланите и лицето не бяха покрити, макар сега лицето й да бе скрито от бяла качулка. Устните й обаче ясно се виждаха:

-Исках да поговорим относно това, което направи днес. Усетих пристигането на новото ти протеже. За съжаление побърза да го прикриеш и се оказа, че не мога да го усетя и наблюдавам.

-Надявам се, че този факт те дразни. – Сатаната се разсмя и погледна злобно вечния си опонент. –И само, за да ми се оплачеш ли ме накара да се домъкна в тази дупка? Или си решила да прекрачиш споразумението и да ме нападнеш на Земята?

-Не бих ти доставила такова удоволствие. Нямам намерение да развалям примирието, все пак мина доста време от предишния път, в който мерихме сили... не искам случилото се тогава да се повтаря и сега. Ще е прекалено голяма загуба, както беше и тогава. – Господ говореше бавно и спокойно, като отвреме навреме надигаше лекичко глава, за да види лицето на Сатаната.

-Даааа, бедните динозаври.... Е, следващият път ще бъдем по-внимателни. – той се засмя бурно и когато се успокои попита: -И все пак какво искаше да ми кажеш? Само това, че не можеш да засечеш протежето ми ли?

-Не. Това не е проблем, тъй като винаги сме криели протежетата си един от друг. Но винаги е ставало въпрос за по-прости планове. А сега ти очевидно целиш да използваш този Дивайн, за да убиеш моя Месия. – гласът на Господ стана малко по-сериозен и тя надигна глава, за да погледне към Сатаната. –Това е целта ти, нали?

-Естествено. Знам, че ти целиш нещо чрез този Месия... не знам какво, но не смея да рискувам. И предпочитам да се намеся в плановете ти. – Сатаната се приближи до Господ и лицето му застана на няколко сантиметра от нейното. Беше по-висок и на нея и се наложи да вдигне глава нагоре, за да го погледне в очите. С все същото спокойствие тя промълви:

-Аз винаги имам някакъв план. Искам просто да не ми пречиш.

-Както не ти пречих с Исус? И ти се възползва, за да станеш общочовешки любимец... Няма да стане. Твоя Месия ще умре. Гарантирам ти.

-И как очакваш един-единствен човек да се справи с цялото братство на Докоснатите?

-Просто е, сестричке. Той не е човек. Вече е нещо... по-добро. – сещайки се за любимата реплика на Адам, Сатаната пак се разсмя.

-Той ще се издъни. Месията ще се справи с него и жалките сили, които си му дал безпроблемно. Защо не си спестиш унижението и не си вземеш този Адам обратно в Ада? – изказването й се стори забавно на Сатаната, защото той продължи да се смее.

-Ама ти наистина си била забавна... Нееее, не се съмнявай в шансовете за успех на протежето ми. Той е достатъчно подготвен и концентриран, за да се справи със задачата си. Има стимул, така да се каже.

Сега бе ред на Господ да се засмее леко. Смехът й кънтеше като коледна камбана из площадката на празния покрив.

-Може би да. Но има и причина да се издъни. Ами ако реши да се разправя със стария си приятел Кроуни? Ако вместо Месията, утре нападне Кроуни и жена му?

-И защо мислиш, че ще действа утре? – попита леко изненадано Сатаната.

-Знам, че обичаш театралността, братко. И не се съмнявам, че докато си обучавал протежето си, си прехвърлил тази склонност към театралност и на него. Нормално е да предположа, че утре ще се опита да убие моя Месия. Но той вече е предупреден и ще внимава. – лицето на Сатаната придоби недоволен вид. –Спокойно, братко, нали си уверен в успеха си. Може би все пак твоя Дивайн ще се справи. – Господ вече говореше с нескрити ирония и сарказъм.

Сатаната се отдръпна от нея и отново се загледа към най-оживеното място в Хевънспорт. По главната улица безброй коли се движеха в търсене на забавление. Сатаната стисна юмруците на човешкото тяло, в което беше. Прииска му се да помете цялата улица с гнева си, но знаеше, че споразумението му с Господ не го позволява. Той искаше да вярва в успеха на протежето си. Щеше да го наставлява по време на утрешната атака над Месията. Но все пак Дивайн си оставаше човек, т.е. някой, на когото на може да се разчита.

-Ако това, което казваш, стане и Адам нападне Кроуни, а не прехваления ти Месия, аз ще се погрижа да бъде наказан... подобаващо. – започна той. -Но все пак го обучих прекалено добре... не вярвам да ме издъни. Колкото до теб и твоите планове – ще направя всичко, за да ги проваля. Може да не успявам да се добера до Рая ти, но Земята ще остане неутрално поле. Няма да ти позволя отново да възродиш вярата в себе си.

-Тя никога не е секвала. – каза Господ самоуверено.

-Но е на път... Хората вече осъзнават, че могат да живеят живота си и без да ги е грижа за теб. Може би сега е моментът аз да изляза на сцената.

-Не смятам, че има смисъл да говоря с теб. – Господ съвсем леко раздвижи дланта си и бе обгърната от бяло-синя светлина. –Казвам ти само едно: човекът, който си избрал, ще се провали. Победата и в тази игра ще е моя, братко, помни го. – Светлината стана още по-ярка и в следващия миг изчезна. От искрящите лъчи нямаше и следа, както и от Господ.

Сатаната отново хвърли поглед назад, за да се убеди, че я няма, след което продължи да наблюдава Хевънспорт. Сега му оставаше само да чака, за да види дали Господ ще се окаже права.

-Тъпа кучка... – замисли се той на глас. -... дори не ми каза „довиждане”.

A Dark Tale - Част 12

Място: Апартамент в западен Хевънспорт
Дата: 17 януари 2007
Час: 23:08

Вратата на апартамента се отвори бавно. Влачейки крака Купър влезе вътре. Без да включва лампите, той тресна вратата зад гърба си и се просна по лице върху дивана. Нещо му причини болка... той посегна към гърдите си и извади пистолета от кобура. Махна и една стара кутия от пица, която се бе озовала под корема му. Чувстваше се скапан. Мисълта за това, което бе видял тази вечер го накара да се разтрепери. Имаше нужда от питие. Успя да се надигне и започна да се рови из множестовото бутилки по пода. Все някъде трябваше да има малко... Намери около 30 грама водка на дъното на една еднолитрова бутилка и ги глътна на екс. Количеството бе крайно недостатъчно. Евтиния алкохол прогори гърлото му и той отново се разкашля. Поредната кървава храчка бе изхвърлена от организма му. Въпреки това усети и жажда за тютюн. Бръкна в джоба си и намери една кутия с цигари. Удостои я само с поглед и я захвърли в другия край на стаята. Нямаше да пуши... Трябваше да се стегне и да направи нещо стойностно. Нещо смислено.

Неусетно погледа към бюрото си. Там под няколко бирени бутилки бяха няколко счупени рамки със снимки от времето, когато бе полицай. Повечето бяха някакви награждавания, но имаше и 2-3 с приятели от управлението. Мартин стана, отиде до бюрото и вдигна една от снимките. В следващият момент държеше телефонната слушалка и набираше някакъв номер. Когато чу, че човекът от отсрещната страна вдига телефона си, Купър побърза да проговори:

-Джери?

-Да, аз съм. А вие сте? – отговори човекът.

-Аз съм... Мартин. – Купър говореше леко задавено. Все още имаше кръв из устата.

-Мартин, човече, здравей. – заговори ентусиазирано този отсреща. –Какво става с теб? Съвсем се изгуби. Наскоро ходих до вас...

-Аз вече не живея там. – прекъсна го Купър. –Къщата беше прекалено голяма за безработен мъж без жена и деца. Сега.. .живея на друго място.

-Всичко наред ли е?

-Зависи за кое питаш. Но аз съм добре, благодаря. Виж, Джери... имам нужда от малко помощ.

-Искаш някаква информация? – макар да бе само младши-сержант Джери изглежда бе досетлив.

-Да. Ако не искаш да говориш кажи ми. Ще потърся някой друг.

-Спокойно, Мартин, говори. Ще видя какво мога да намеря.

-Ами интересуват ме новините от тази вечер. В управлението постоянно се шуми затова какво става навън. Ако можеш да ми кажеш какво си чул...

-Имаше взрив... – започна Джери.

-Да, знам за него. Кажи ми нещо друго.

-Знаеш? Откъде?

-Ами... – лъжата трябваше да е проста, но достоверна. -...бях в един бар и всички само за това говореха. Някой е видял полицейските коли.

-Ясно. – Джери не даде индикация да се съмнява. –Ами... относно другите неща, всичко е обичайното... не знам. Имаме два въоръжени грабежа на минувачи, побой над възрастна жена и разбит магазин за дрехи.

-Магазин за дрехи? Сигурен ли си?

-Да, аз и Бенджамин проверихме мястото. Собственикът се обади и започна да крещи, че магазинът му е бил разбит. Когато пристигнахме на място... това беше странно: вратата бе буквално окъсната от пантите. Не знам как са действали.

-Откъсната? – попита Купър разтревожено.

-Да, буквално бе... отвяна. Още по-интересното е, че касата не беше докосната.

-А дрехи липсваха ли?

-Ако трябва да съм честен не знам. Собственикът бе прекалено притеснен, за да провери. Но едва ли... Магазинът беше странен. Готически или какъвто там се води. Якета с колани, гривни с шипове и тем подобни боклуци, всички до един в черно. Не бих облякъл подобно нещо, предполагам и крадците са били на моето мнение. – Джери се разсмя. Мартин отвърна с лек престорен смях. Джери изведнъж замлъкна и Купър дочу как той говори с някой друг.

-Хей, Джери, тук ли си още? Какво става?

-О, да, тук съм. Извинявай, но говорих с един от патрулиращите. Току що са проверили сигнал за друг разбит магазин.

-Още един?!?

-Да, само, че този път за ножове. Отново касата е недокосната, само че голяма част от стоките са взети. Изглжда тук някоя ловна групичка е решила да се запаси с остриета за новия сезон. – Джери пак се разсмя на собствената си шега. На Мартин не му бе никак забавно, защото знаеше за какво всъщност става въпрос. Трябваше да помисли малко... без бившият му колега да му се хили на главата.

-Джери... много благодаря за информацията. Имах някакви тревоги, но изглежда са били неоснователни. – отново лъжа. По-добре да лъжеше, отколкото да го помислеха за луд.

-Няма проблем, приятелю. За теб винаги. Между другото... – Мартин тъкмо щеше да затвори телефона, но реши да чуе какво Джери има за казване.

-Кажи?

-Исках да те попитам утре ще ходиш ли на митингът на Кроуни?

-Митинг на Кроуни? – Купър бе изненадан. –Той не е ли вдругиден?

-Не, хората му обикалят и казват, че ще бъде утре. Нещо свързвано с взрива. Доколкото разбрах е поканил и Месията и той е приел. Изглежда Кроуни иска да привлече и Докоснатите да гласуват за него.

-Едва ли ще се появя там... Знаеш, че Кроуни не е от най-любимите ми личности.

-О, да, забравих... Извинявай. Ок, тогава, ще се видим някой друг път. Пази се.

-Благодаря, Джери. Дочуване. – Купър затвори телефона и седна върху бюрото.

Магазин за дрехи, магазин за ножове... спомни си всички неща, които бе открил за интересите на Дивайн докато го разследваше. Всичко се връзваше. Трябваха му дрехи – беше се снабдил с такива. Обичаше хладни оръжия – бе взел много. Трябваше да е Дивайн... Нямаше кой друг да е. Имайки предвид миналото му Купър не се и съмняваше какъв ще е следващият му ход: щеше да се появи на митинга. Имаше сметки за уреждане. Някой незапознат би си помислил, че ще тръгне първо след убиеца си, но Купър знаеше доста за обстоятелствата около смъртта на Дивайн. Бе единствения видял записите от охранителните камери в банката, преди случаят да бъде прекратен и те да бъдат унищожени. Знаеше, че обичаният от всички глупаци в Хевънспорт кандидат за кмет Джонатан Кроуни бе предал приятелчето си и бе отнел жена му. Настоящата многоуважаема госпожа Моника Кроуни. Купър не се и съмняваше, че Адам щеше да се насочи първо към тях... А те утре щяха да са на предизборен митинг, заедно със старият му познат Месията. Какво по-добро място за удар?

Мартин разтърси главата си. Това, което бе видял не беше Дивайн. Не можеше да е Дивайн. Той беше мъртъв. Но ако все пак беше той, Купър искаше да е сигурен, че ще е част от шоуто. Затова щеше да отиде на митинга и или щеше да слуша 30 минути глупостите на Кроуни, или ако беше прав щеше да стане свидетел на клане... и ако това станеше, Купър не се съмняваше, че щеше да види много повече кръв от тази, която бе на път да излезе от дробовете му. Той падна на земята и се закашля. Време беше за още малко страдание...

Биров вече и в MySpace...

Такаааа, преди известно време хвърлих едно око на MySpace и не ми стана особено интересно, но поне си направих reg. Наскоро пак се сетих за него, избрах си един шаблон за профила и написах някакви тъпотии.... и пак го забравих. Преди няколко дни Снежи (ака Chocolate Destroyer :P ) спомена, че си е направила профил. Сетих се за моя, избрах си по-свястна тема (защото имах проблеми с другата) и започнах да искам add от всички банди, на които съм фен и тем подобни изроди, които са ми направили впечатление. За сега получих само от AFI, The Exies и Serj (мда, Tankian), но няма значение :) Taка... ами написах горе-долу доста неща в профила (всичко на английски), скоро ще си поиграя с външния му вид и ще сложа още снимки. Хвърлете му едно око ако искате:
http://www.myspace.com/bireto

Идеята на сайта е забавна, но не знам колко време ще държи интереса ми. И все пак нека има. Може и вие да си направите. Ако вече имате - искайте add ;)

Моето творчество... Част 5

Eто още малко рисунки, старички са, но според мен стават за гледане.Горе вдясно: Angel or Demon, до него: The King of Kings Logo. Отдолу: Spider-Man (детинско е, но като комикс герой ме радва) и Илидан от WarCraft.

A Dark Tale - Част 11

Място: Трапезарията на семейство Кроуни
Дата: 17 януари 2007
Час: 21:47

Масата бе разхвърляна. Вечерята се бе оказала прекалено вкусна и тримата приятели за около два часа бяха оставили маниерите си настрана. Сега, добре нахранени и развеселени от приятния разговор, тримата се бяха отдали на мълчание. Последната реплика на Моника бе накарала Джонатан и Трей да замълчат. Трей наруши тишината пръв, проговаряйки леко нервно:

-Ами... честито! Това е страхотна новина за вас. Изключително много се радвам.

-Благодаря ти, Трей.
– каза Моника и погледна някак си очакващо реакцията на съпругът си. Джонатан се бе вторачил в пода и мислеше какво да каже.

-Ъъъъъ... прав си, приятелю. – проговори той, поглеждайки първо Трей, а след това и Моника. –Скъпа, това беше най-прекрасната новина в живота ми. Но... как не съм разбрал? От колко време знаеш?

-Около три месеца. Имах съмнения още в началото, но не бях сигурна. Сега съм в началото на четвъртия месец.

-През юни ставаш баща, Джони! – каза развеселено Трей. –Не е ли страхотно?

Моника му хвърли един поглед и той млъкна. Все още обърканият Джонатан разтърси леко глава:
-Да, страхотно е... Но сега с тези избори и всичко, което ме чака занапред. Не съм сигурен, че ще мога да обръщам достатъчно внимание на теб и бебето, когато то се роди.

-Спокойно, скъпи. – Моника погали лицето на съпругът си. –Ще се справим с всичко. Трей ще помага. Нали, Трей?

-Да, да, разбира се. – отоговори консултантът на Кроуни, който за секунда се бе отдал на размисли.

-Пак си разсеян. Не мисли за работа сега. Радвай се на щастието ни с Джонатан.

-Разбира се, че се радвам, Мон. Но ме познавате – винаги мисля преди всичко за бизнес. И сега се тревожа, че съм оставил мобилния си в палтото.
– Трей започна да потупва джобовете си, сякаш се надяваше да не е прав и телефонът да е в панталона му.

-Ами отиди да го вземеш. Ние с Джонатан ще се порадваме на щастливия момент.

Кроуни гледаше хипнотизирано жена си и не казваше нищо.


-Извинете ме... – каза тихо Трей и се забърза към долния етаж, за да вземе телефона си. Моника стана от стола си и седна в Джонатан. Той все още бе напрегнат.

-Нещо не е наред ли? – попита тя.

-Не, просто... новината ми дойде малко в изневиделица. Не предполагах, че е нещо толкова важно. Защо не ми каза по-рано? -Исках да запазя изненадата възможно най-дълго. – каза Моника и се усмихна. -Но скоро ще започне да ми личи и щеше да забележиш сам.

Джонатан се разсмя и я прегърна.
-Едва ли. И аз като Трей съм разсеян в последно време.

-И двамата мислите прекалено много за работа. Това не е на добре. – Моника хвана ръцете на съпругът си и ги постави въху корема си. –Скоро ще има за какво друго да мислиш.

-Да. – небрежна усмивка се разля по лицето на съпругът й. –Ще имам ново занимание в живота си, но Трей ще си остане все същия работохолик и... – вратата се отвори внезапно и Трей влезе почти тичайки.

-Трябва да говорим... – каза той. –Веднага.

Джонатан го погледна видимо раздразнено, след което целуна съпругата си и стана от стола. Моника гледаше леко разтревожено.

-Няма да говорим тук. – каза Кроуни –Не искам да занимавам съпругата си с излишни неща. – той излезе в коридора и се насочи наляво към кабинета си. Преди да го последва Трей хвърли един последен поглед на Моника и без да каже нищо излезе. Тя огледа хаоса по масата и процеди през зъби:

-Мамка му... Трябват ми чистачки, които да работят и нощна смяна.

В кабинетът на Джонатан той вече бе седнал зад бюрото. Не беше включил осветлението и само светлината от уличните лампи проникваше през остъклената тераса. Трей влезе, затвори вратата зад себе си и седна на едно от креслата.

-Какво има? Проблем с Петров? – попита Кроуни.

-Не. С него всичко е наред. Изглежда имаме друг проблем – преди около час е имало взрив в западната част на града. Някаква стара стаичка в изоставен жилищен блок. На мястото са намерени няколко трупа. Всичките са от Докоснатите. Убити са по най-различни начини, но не е използвано огнестрелно оръжие. И все пак чух израза „разкъсани тела”.
-От кой е информацията?

-От Моро. На нея може да се вярва.

-И още как.
– усмихна се Джонатан, но Трей не разбра усмивката му. –Промяна в плановете. Митингът ще е утре в 12 на обяд. Предупреди всички. Мълвата да се разнесе из града възможно най-бързо. Покани и... Месията. Колко и да ми е неприятен, ще използваме момента, за да говорим с него и хората му. -За какво са ти Докоснатите? Те открито са заявили, че няма да гласуват.

-Да, но ако променят решението си искам да знам, че гласуват за мен. Знаеш какъв процент от населението на града са. Ако успея да привлеча Месията на моя страна, техните гласове ще направят победата ми още по-сигурна.

-Той не те ли мрази?
– попита замислено Трей.

-Мразеше Адам. Когато разбра какво съм му причинил ми изпрати благодарствено писмо и официална покана да се върна в сектата. Аз естествено отказах.

-Мислех, че случилото се около смъртта на Дивайн е било добре прикрито.

-Беше.
– каза Дожнатан. –Но сектантите са навсякъде и всичко достига до Месията. Затова ти казвам, че можем да се възползваме от ситуацията и да го направим част от групата.

-Имаш предвид да изкажем съболезнования, да кажем, че ще помогнем с разследването на сектантското убийство и други подобни?


-Точно това имам предвид, приятелю.
– Джонатан се усмихна, стана и се насочи към вратата. -Чувствай се като у дома си. Използвай моя компютър да подготвиш всичко за утре. Аз ще отида да обърна внимание на Моника. Все пак... ще ставам баща. – той се усмихна още по-широко и излезе. Трей погледна замислено към земята.

-Да... ще станеш.

Гениален албум от гениален творец: Serj Tankian - Elect The Dead

Наскоро преслушвайки радиата в Winamp попаднах на една песен. Вокалът ми се стори доста познат като звучене и когато погледнах името на песента бях приятно изненадан: Empty Walls на Serj Tankian. Серж е вокалът на небезизвестната банда System of a Down и имайки предвид, че те в момента са в официална "почивка" той се е заел със солов проект, наречен Elect the Dead. Аз знаех, че предстои издаването на соловия му албум, но това тотално бе изхвърчало от главата ми и песента ми дойде като гръм от ясно небе. Свалих си я, хареса ми адски много и се разрових за останалите парчета. Оказа се, че доста от песните имат клипове при това интересни като замисъл (този на Empty Walls e с просто невероятен край, посланията са навсякъде и из клипа на Saving Us). Свалих си албума и като цяло според мен качеството на песните е на едно изключително високо ниво. Може да се каже, че ми хареса повече дори от двойния албум Hypnotize/Mesmerize на SOAD. Дори сам Серж се е справил перфектно. Качих албума в rar архив в data.bg, така че всеки, който пожелае може да го свали и да чуе за какво става въпрос. Сваляте, разархивирате и сте готови.


Личното ми мнение е, че албумът е уникален. Серж е правил записите абсолютно сам, което значи, че всеки инструмент в албума е изсвирен от него. Барабани, китари, пиано, всичко е записано от него и заедно с гласът му се е образувала една страхотна смесица. Стилът е доста... неопределян. Може би... еxperimental alternative metal. Не знам. Не ме бива да определям стилове, но албумът си струва да се чуе. Като споменах клиповете няма как да не постна и клипа на Empty Walls, който преди време беше в блога:



Изгледайте го до края и дори да не сте хванали посланието от текста пак ще схванете за какво става въпрос. Това също е интересна част - всяка песен носи послание и може да се тълкува по различен начин. Мога да го определя като музика, която те кара да мислиш... Надявам се това да е било достатъчно, за да разпаля нечии интерес към албума. Лично аз вече мисля да си направя един коледен подарък и да си намеря някъде оригиналното CD, защото е нещо, което си струва парите, а и трудът на хора като Серж трябва да се подкрепя. Поклон!

ПС: Както може би си е проличало Empty Walls стана една от любимите ми песни и затова, когато разбрах, че има акустична версия (каквито аз обожавам) веднага се постарах да си я намеря. Поне в българските сайтове бе невъзможно и затова си я търсих из чуждите торент тракери. Този вариант също е уникален и ако не ви се занимава да теглите албума или пък стилът не ви е харесал, чуйте поне него, защото е нещо... различно. Качих го в data.bg, за да е по-лесен за откриване:


Да се похваля, че съм първия, който качва песента в български сайт. Хехе. Приятно слушане на всички и дано албумът се хареса и на вас.

Save_Us.Y2J или "Чакането приключи" :)


Той се върна!!! След 7 седмици чакане Крис Джерико най-накрая направи триумфалното си завръщане в WWE, прекъсвайки сегмент с Ранди Ортън. Къса коса, поне с 20 килограма по-лек и мааалко по-разлигавен той припомни по страхотен начин за себе си. Няма да лъжа - не съм голям фен на Джерико и едва ли някога ще бъда. Най-приятен ми беше като самовлюбен heel. Но има неща, които не мога да отреча. Първо: Джерико е невероятен атлет и е способен да направи петзвезден мач стига да има талантлив опонент. Второ: Той прави едни от най-надъхващите промота в WWE по принцип и е винаги забавен за гледане. Трето: Ценен е за бизнеса и WWE в частност.

Точно заради третата причина го очаквах с такова нетърпение. Джерико е солидна придобивка в roster-a на RAW и имайки предвид, че Сина и Мат Харди са единствените контузени, в момента WWE може да предостави една изключителна продукция. И Крис ще спомогне доста за това...

Относно завърщането. Ами, който желае може да го гледа и сам:



Според мен беше перфектно. Цялото шоу се въртеше около Ортън и накрая Джерико провали заплануваното "предаване на факлата" по доста забавен начин. Каза си всичките catch phrases (без shut the hell up) и се порадва на публиката достатъчно време. Това "You remembered..." си беше доста искрено, имайки предвид, че го е нямало 2 години.

Колкото до идеята за вражда с Ортън... Струва ми се, че е рано и плановете ще се променят. Вече си представям Ортън срещу Джерико на Wrestle Mania. Според мен това е по-добрия вариант. Прекалено рано е за мач на Armageddon, но пък от друга страна е хубаво, че от самото си завръщане той се захваща с големите кучета. Ами... жив и здрав. RAW-a oтново ще се гледа с интерес.

Welcome back, Y2J! We certainly missed you.

A Dark Tale - Част 10

Място: Бар „Кръкнис”, Западен Хевънспорт
Дата: 17 януари 2007
Час: 20:58

Купър вдигна чашата и отпи няколко глътки. Уискито прогори гърлото му и го накара да замижи. Това бе петото му голямо уиски за вечерта. Последния път бе стигнал до доста повече, но престоят в болницата му бе послужил като урок.

Той стоеше в квартналния бар от около два часа, пиеше бавно и гледаше брадатото си лице в огледалото. „Мамка му, Мартин, в какво се превръщаш?”, „Помисли за себе си...”, „Спри да пиеш!”, „Намери си работа, човече!”. Толкова много хора се бяха опитали да го поучават в последно време. Той бе наругал всеки един от тях и бе продължил да пропада. Вече не му пукаше. В кобура на гърдите си държеше пистолет с пълен пълнител в случай на рискови ситуации. Ако се наложеше, щеше да използва един куршум върху себе си. Така поне кошмарът му щеше да свърши.

Животът му се бе скапал за няколко проклети дни. От детектив с голямо бъдеще се бе превърнал в отрепка, живееща в пълна мизерия. Харчеше спестяванията си само за алкохол и цигари. Често си мислеше как са можели да се развият нещата, ако не бе направил някои „грешки”, но когато се замислеше за детайлите нервите му не издържаха и започваше да троши всичко наоколо. След като го бяха изхвърляли от 2 бара, сега той си седеше спокойно в този и се стараеше да мисли само за изпразването на поредната чаша. В бара бе горе-долу тихо. Десетина души се бяха загледали с не особено голям интерес в някакъв баскетболен мач, а други 5-6 прекарваха времето си като него – пиейки сами. Никой не заговаряше другите, просто защото на никой не му се говореше. Преди около 10 минути в бара бе влязъл някакво костюмирано юпи, за да ги агитира за един от кандидатите за предстоящите избори за кмет. Към него бяха полетяли около дузина бирени бутилки, а един от стоящите сами пияници му бе казал: „Не ни занимавай с глупости! Ясно е, че Джонатан Кроуни ще спечели, така че няма смисъл да гласуваме...”.

Кроуни. Споменаването на това име бе накарало лицето на Мартин да почервенее, но той бе овладял гнева си. Знаеше, че кандидатът за кмет има нещо общо със всичките му неприятности, макар да не знаеше по какъв точно начин. Все пак някога бе разследвал него, бе го обвинил в обир на банка и тогава... всичко бе тръгнало надолу.

Купър отново отпи. Не му се мислеше за миналото. Не и след като наскоро му бяха казали какво го чака. След като две седмици подред кашляше кръв, бе решил да отиде на лекар. Не толкова от загриженост за здравето си, колкото от факта, че кашлянето му пречеше да пие. Диагнозата бе рак на белия дроб. „Каква ирония”, си мислеше той, „алкохолик да умре от цигари...”. Не знаеше колко точно му остава, не му и пукаше. Не беше спрял нито да пие, нито да пуши и чакаше смъртта с примирение.

Звукът от спирачки го накара да се разсее. Погледна през прозореца и видя група от 5-6 души да слиза от една кола. Всички бяха облечени в роби. „Докоснати... Какво ли правят тези нещастници тук?”. Купър остави пари, за да плати сметката си, глътна остатъка от уискито и излезе навън. Беше се заоблачило доста бързо. Преди около 20 минути бе излизал за малко чист въздух и вечерното небе бе чисто. Сега гъсти, почти буреносни облаци се бяха настанили над целия град.

Колата на Докоснатите бе спряла от другата страна на улицата. Купър ги проследи с поглед докато шестимата (вече бе сигурен за бройката) се вмъкнаха в една странична уличка. Макар да не бе ченге от доста време, професията все още оказваше своето влияние и той реши да разбере какво прави групичка от сектата на Месията тук. Мартин извади пистолета от джоба си и тръгна след тях. Движеше се внимателно и когато наближи единия ъгъл на улицата се спря и хвърли един поглед навътре. Улицата нямаше друг изход. Докоснатите влязаоха в малка стая на приземния етаж на един от блоковете. Светнаха осветлението и дадоха представа на Купър къде са.

Любопитството му не издържа. Той искаше да разбере какво става и се приближи. Прозорецът на стаичката не бе голям, но ставаше за наблюдение. Купър внимателно мина край вратата и се допря до стената, хвърляйки поглед навътре. Нито един от шестимата не гледаше към прозореца и това щеше да е от негова полза. Вътре започнаха приготовления за някакъв ритуал. Мартин бе чувал, че са прекалено набожни, но не предполагаше, че се занимават с някакъв тип магии. Все пак той реши да не се меси и да остане само наблюдател.

Един от Докоснатите изглежда бе донесъл малка туба с бензин. Той я отвори и започна да изсипва течността на пода. Чак тогава Купър забеляза, че подът бяха издълбани множество канали, образуващи някаква фигура. Сектантът с тубата запълваше част от тях. След като приключиха с бензина, друг изкара от една хладилна чанта няколко медицински банки с кръв. Даде ги на други двама и те бавно започнаха да запълват с кръв друг ред от фигурата. Извършваха запълването прецизно, сякаш ги беше страх да сбъркат. Двамата приключиха. Петият сектант изкара пристъпи напред. В ръцете си държеше погребална урна. Той я отвори и бавно изсипа прахът от нея в центъра на издълбаната в пода фигура. Той махна две дървени прегради от част от редовете и кръвта се докосна до прахта.Още две прегради бяха махнати и бензина необезпокояван достигна също до центъра. Получи се червеникаво-черна смес от кръв, бензин и прахта на някой мъртвец, който и да е бил. Купър гледаше както с погнуса, така и с интерес. Не бе видял да се извършва нещо, което да се счита за престъпление и не виждаше за нужно да се меси. И да и видеше нещо нередно, имаше ли смисъл да се намесва? Все пак вече не бе активен полицай. Бе просто заинтересован минувач.

В този момент напред пристъпи последният, шестият от сектантите. Досега той бе стоял встрани и бе наблюдавал. Сега изглежда бе дошъл момента и за неговата част от ритуала. Докато останалите се наредиха в кръг около фигурата, той извади малка книжка от единия ръкав на робата си и започна да чете. Купър бе можеше да чуе почти нищо, а и прозорецът не бе достатъчно чист, за да чете по устните му. Когато сектантът приключи с четенето, един от другите изключи осветлението. Четящият захвърли книгата настрани и от другия си ръкав извади малка метална пръчка. Когато допря единия й край до пълната с бензин вдлъбнатина, пръчката даде искра и течноста пламна. Огънят за секунди изпълни всички редове, в който имаше бензин. От светлината му Купър нямаше проблем да вижда какво става в стаята. Кръвта сияеше в червено, а пламъкът бързо се насочваше към сместта в центъра. Когато я достигна тя пламна с висок червено-черен пламък. Сектантите наклониха глави надолу, но Мартин не можеше да откъсне поглед. В центъра започна да се образува фигура... Права фигура на човек. Бавно пламъкът започна да оформя човешкото тяло, а сместа се издигна сякаш от само себе си нагоре и започна да запълва огнените контури. Купър гледаше с отворена уста и не вярваше на очите си. За секунди фигурата бе готова – голо тяло на млад мъж стоеше в центъра на издълбаната фигура, а пламъците като че ли не го докосваха или поне не му причиняваха болка. Купър се загледа в лицето му. Играещите сенки на огъня пречеха на Мартин да бъде види как изглежда това, което съзнанието му определи като „създание на мрака”.

За секунда пламъците се озоваха в перфектна позиция и Купър успя да съзре лицето. Това го накара да отвори невярващо очи и да изпусне пистолета. Създанието на мрака бе Адам Дивайн. Човекът, когото Купър бе разследвал няколко месеца. Човекът, който бе намерен с пръснат на парчета череп в банката на Хевънспорт преди повече от година. Сега той стоеше жив и здрав в центъра на малката стая. Купър си помисли, че халюцинира от алкохола и разтърка очи, но фигурата не изчезна.

При вида на Дивайн сектантите се поклониха. Той само се усмихна и пламъците изгаснаха. В стаичката настана пълен мрак и Купър вече не можеше да види нищо. Но чу писък. После втори. В следващият момент на другата страна на прозореца бе залепено тялото на единия от сектантите. Бе срязан наполовина и кръвта му служеше като лепило, за да придържа тялото към стъклото. Гледката стресна Купър и той се отдръпна от прозореца. Обзе го страх. Напипвайки земята той намери пистолета си и реши, че сега е моментът да влезе. В мигът, в който се доближи до вратата обаче тя се отвори и един от сектаните се блъсна в него. Двамата се строполиха на земята, когато стаичката избухна и ги отхвърли до отсрещната стена. При ударът Купър падна близо до един контейнер за боклук, а Докоснатият падна от лявата му страна, в посока на колата, с която всички сектанти бяха пристигнали. За секунда Мартин загуби съзнание, но в следващия момент бе наред. Погледът му се спря на горящата стая. Дали всички вътре бяха мъртви? Тази мисъл веднага бе заменена от друга, когато той се усети, че вече не държи пистолета си. Погледна наляво и видя, че сектантът вече се е изправил и е насочил към него собственото му оръжие. Докоснатият трепереше. Мартин разбра, че е въпрос на време преди да бъде убит и затвори очи.

Капка вода го накара да ги отвори отново. Последва още една, и още една, и още една. За десетина секунди заваля като из ведро. Това изненада както Купър така и сектантът. Той погледна небето и в следващия миг изкрещя от болка. Голямо парче метал бе полетяло към него и бе отрязало и двете му ръце, след което се бе забило в стената. Това значеше, че идва от стаичката. Докоснатият се строполи ридаейки, а кръвта бликна от раните. Ръцете му бяха отрязани малко над лактите. Купър погледна към стаичката и обгърналите я пламъци. От огъня бавно и спокойно излезе Дивайн. Той сякаш дори не бе засегнат от взрива. Пламъците галеха все още голата му кожа, но това не му правеше впечатление. Злобна усмивка покриваше лицето му, докато се приближаваше към Докоснатият. Дори за секунда не погледна Купър и бившето ченге се радваше затова. Когато Дивайн достигна до сектантът се наведе и внимателно погали лицето му, след което погледна какво имаше на врата на Докоснатия. Купър се вгледа и забеляза сребърен кръст с Исус Христос. Всички Докоснати ги носеха и този като че ли не бе изключение. Дивайн хваха кръста и се усмихна, след което прошепна нещо в ухото на сектанта, което Мартин не успя да чуе. Дъждът продължаваше да плиска наоколо и заглушаваше всичко. Лицето на сектантът пребледня още повече. В следващият миг светкавица озари небето, а долната част на кръста бе забита във врата на притежателя му. Докоснатият започна да се дави в собствената си кръв, а Дивайн се изправи и се разсмя. Изведнъж той се обърна рязко към Купър. Погледът му не бе заплашителен, а някак надменен. Сърцето на Мартин се сви. Страхът скова крайниците му. Дивайн обаче само се усмихна леко и тръгна към изходът на улицата. Вървеше бавно и спокойно, а дъждът наоколо започна да намалява. След около минута бе спрял изцяло, а от Адам нямаше и следа.

Купър се пребори страхът и се насили да стане. Погледна първо все още горящата стаичка, след което и лежащият наблизо сектант. Той вече бе мъртъв. Мартин измъкна пистлетът си от отрязаните му ръце и побърза да избяга. На улицата нямаше никой. Барът изглежда вече бе затворил. Купър се строполи до сектанткската кола и хвана главата си с две ръце и започна да мисли за всичко, което се бе случило. Съзнанието му не можеше да побере нещата, на които бе станал свидетел. Тогава почувства болката в гърдите. Последва напън и той започна да кашля. Поредната част от кръвта му оцвети в червено малка част от мократа улица. Но не му пукаше. След това, което бе видял бе доволен, че ще умре от болест, а не от човешка... или нечовешка ръка.

A Dark Tale - Част 9

Място: Адът
Дата и час: неизвестни

Тимъти не се осмеляваше да се огледа. Беше се свил на топка и лежеше неподвижно. Държеше очите си отворени, макар да знаеше, че може да види само две неща наоколо – тъмнина и... него. Онзи човек, онова... нещо, което го преследваше. Пред очите му бе разкъсал трима. Бе унищожил душите им. По този начин може би им бе спестил вечни мъки, но Тимъти не желаеше да свършва така. Искаше душата му да продължи да съществува. Не го интересуваше, че вече е мъртъв или пък, че се намира в Ада. Просто искаше онзи да стои настрана от него... Отнякъде се разнесе подсвиркване. Някаква позната мелодия на Тимъти, но той не можеше да се сети коя. Треперейки, той събра смелост и надигна глава. Както и очакваше – безкрайния мрак на неговите кошмари го заобикаляше отвсякъде. Но не това го плашеше. Свиренето ставаше все по-силно. Тимъти започна да се оглежда нервно и търсеше източника на звука. И го намери – на около 15 метра от себе си той забеляза човешка фигура, която бавно се приближаваше. Беше той...

-Моля те... – почти рапзлакано каза Тимъти. –Остави ме на мира. Не искам проблеми. Искам просто да...

-Съществуваш? – попита мъжът отсреща и се усмихна. Тимъти успя да забележи усмивката, защото зъбите на другия светнаха в тъмнината.

-Да... Искам... да запазя душата си. Ще платя греховете си на Господ. Ще търпя мъки, колкото е нужно...

-Ти не си под контрола на жалкия си бог. Тук е царството на Сатаната. – мъжът се разсмя. Тимъти се разтрепери още повече, но не искаше да мълчи. Беше го страх, че ако млъкне, този отсреща щеше да предприеме нещо.

-Ти ли си Сатаната?

-Не. Аз съм... негов довереник. – отново смях. Фигурата стоеше вече на около метър от скимтящия Тимъти и започна да обикаля около него като гладно животно.

-Чух някой... да те нарича Дивайн. Значи си като нас. Д-д-душа, затворена в Ада. Човек като мен. М-м-моля те, прояви милост. Не ме наранявай. Моля те... Все пак и двамата сме хора.

Адам застана пред Тимъти и с две ръце обгърна главата му. Нямаше натиск, докосването бе по-скоро като галене. Тимъти не бе способен да реагира. Единственото, което успя да направи бе да затвори очи, но Дивайн сложи палците си върху клепачите му и отново ги отвори. Адам се наведе и погледът му срещна този на Тимъти.

-Бъркаш. – Дивайн изрече бавно. –Аз съм по-добър от теб.

След тези думи той се разсмя някак весело и непринудено. Смехът му бе хем налудничав, хем завладяващ. Тимъти се почувства малко по-спокоен и дори се усмихна. И в този миг Дивайн усили натиска на палците си и те пробиха безпроблемно очите на Тимъти. Той изкрещя от болка и започна да се гърчи, с глава все още заклещена в ръцете на Адам. Макар да беше просто една самотна душа в Ада, Тимъти страдаше. Чувстваше болката, докато палците на Дивайн продължиха да се впиват навътре.

-Животът е весел... – каза той. –... но все някога умираш.

Ръцете му засияха с бледожълта светлина. Тя сякаш тънцуваше по пръстите му и разраствйки се скоро се прехвърли и върху главата на Тимъти. Той продължаваше да се тресе от болка. Мозъкът му не можеше да възприеме случващото се. Цялото му тяло се покри от светлината за секунди. Една последна усмивка по лицето на Адам показа идването на края – само за секунда Тимъти се пръсна на безброй малки искри. Душата му бе унищожена.
Адам остана на едно място за секунда, наблюдавайки вече празните си длани. В следващия момент тъмнината наоколо бе заменена от безкрайна белота и той чу познат глас зад гърба си:

-Изпълненията ти започват да ме радват все повече. – Адам се обърна и видя зад себе си Сатаната, в любимия си черен костюм. –Жалко, че е време Адът да се лиши от тях.

-Искаш да кажеш, че е време?

-Да, човеко, отиваш на почивка... там откъдето дойде. – последва налудничав смях. Адам не се изненада. Бе свикнал да го чува при многобройните си срещи със Сатаната, а и самият той често изпадаше в подобни неконтрулируеми моменти, така че за него всичко бе както обикновено. С изключение на факта, че най-накрая щеше да се върне на Земята...

-Значи вече съм готов? – попита той.

-Всъщност не. – Сатаната бе прям както винаги. –Не си готов, но започна да се превръщаш в маааааалък проблем за това място. Първо: общуването с теб ми влияе по-зле отколкото наблюдаването на човешкия вид през всички тези хилядолетия. Не само, че започвам да се съгласявам с вас за някои неща, но и дори започнах да се изразявам като вас, което е... ъъъ, коя беше думата?

-Гадно?

-Не. Друго беше. А да, „кофти”. – Сатаната направи раздразнена гримаса. Изглежда не бе доволен от себе си. –Виждаш ли?

-Не обвинявай общуването с хора за факта, че си луд. И все пак... коя е другата причина да решиш най-накрая да ме върнеш?

-Ами... кланетата, които организираш. Не само, че унищпжаваш душата на всеки, който видиш тук, ами налиташ и на демони. Не съм ги създал, за да бъдат мачкани от... човек.

-Аз съм...

-Да, да, арогантни човеко, знам. Ти си „по-добър”... – Сатаната го каза отегчено. Все пак го бе чувал доста. –Както и да е. Но разбери едно – душите на хората пристигат тук, за да бъдат измъчвани от моята скромна личност. Не ти да ги унищожаваш. Всъщност, защо ли ти го казвам? До няколко земни часа ще си обратно в пропадащия си свят.

-Няколко часа?

-Да. Някои Докоснати не са много убедени, че трябва да се кланят точно на Бог... – тук Сатаната се усмихна самоуверено. –Затова се свързах с тях и им показах на кого всъщност трябва да се кланят. Те се погрижиха да вземат урната с прахът ти и с малко мои инструкции тази вечер ще се погрижат да бъдеш... съживен.

-Урна? Бил съм кремиран?

-Да, по желание на единствения ти близък човек – Джонатан Кроуни. Тъпото копеле... пак използвах човешки израз – Сатаната разтръска глава недоволен от това, което бе казал. –Както и да е, та тъпото копеле реши да запази нещо от теб като спомен и урната стоеше над камината в лятната му вила.

-Той има и лятна вила? – раздразнението в гласа на Адам се усещаше лесно.

-Да, има... доста неща, но ще ти оставя удоволствието да разбереш сам. И така... бъди готов, човеко. Ще те уведомя, когато моментът да се върнеш на Земята дойде. – Сатаната щракна с пръсти и изчезна. Около Адам бяха само безбройните редици с черни сфери. Сфери, пълни с човешки души. Макар Сатаната да бе изчезнал, Дивайн чу гласът му в главата си:

-Дотогава се позабавлявай още малко. Няколко унищожени души в повече вече не са голяма загуба. Все пак когато се върнеш на Земята ще пратиш доста хора при мен.

Отново смях. Смях, който накара Адам да се усмихне. „Крайно време беше...”

Моето творчество... Част 4

Още малко рисунки от моята скромна личност. Отгоре надолу: портрет на Edge, нощна елфка и два варианта за костюми:


A Dark Tale - Част 8

Място: Къща, на около километър от центъра на Хевънспорт
Дата: 17 януари 2007
Час: 12:10

В кабинетa всичко блестеше. Трей се бе погрижил помещението да е на висота за момента, в който ще пристигнат журналистите. Той седеше на едно от креслата и почистваше стъклата на слънчевите очила, които постоянно носеше. Искаше да изглежда добре, все пак бе дясната ръка на бъдещият кмет на Хевънспорт. Или поне така се надяваше. Ако всичко вървеше по план до края на месеца той щеше да е заместник-кмет на града. До предсрочни избори се бе стигнало след като руснаците „случайно” бяха убили досегашния кмет. И сега Хевънспорт бе оживен заради изборите, които щяха да се проведат на 28 януари.

Трей приключи с очилата и реши да хвърли едно око на бележките си преди да пристигнат журналистите. Поглеждайки монитора на лаптопа си, погледът му бе привлечен от знаменцето скриващо иконката на Skype. Реши да провери за какво става въпрос. Имаше две съобщения. Бяха от двама от неговите „къртици” из града. Той се зачете. Първото не беше нищо особено, но второто го накара да ахне. Това привлече вниманието на шефът му. Креслото зад бюрото се завъртя и Джонатан Кроуни го погледна учудено.

-Какво има? - попита кандидат-кметът.

-Има новини от моите хора из града. каза Трей леко замислено. Последва пауза, която накара Кроуни да го подкани да говори:

-Е? Какви са новините?

-О, извинявай! Потънах в размисли. Ами доколкото разбирам се очертава победа сред най-бедните слоеве на града. Изглежда едната седмица безплатен обяд бе достатъчна, за да спечелим гласовете на бедняците в града.

-Много добра новина! – усмихна се Джонатан.

-Но не е единствената... – подхвърли Трей. Кроуни го погледна очакващо и съветникът му побърза да обясни. –Изглежда някой е разбил лятната ти вила. Тази при възвишението.

-Хммм, какво са откраднали?

-Това е най-интересното: не са взели нищо ценно. Единствения липсващ предмет е урната над камината. Майк е забелязал, че я няма.

-Урната значи? Тази с пепелта на...

-Да, същата. Най-странният ти трофей. Така и не разбрах защо пазиш тази урна.

-Казвал съм ти. Тя е символ на победата. Образът с лицето на Адам, когато осъзна какво съм му причинил, никога няма да се изтрие от паметта ми.

-И затова пазиш прахът му? – попита Трей с известна доза отвращение.

-Пазех, изглежда... Но да, точно заради това. А и все пак преди много време той беше най-добрият ми приятел. – тук Джонатан се разсмя. Трей поклати глава.

-Е, вече си загубил останките от приятелчето си. Чудно ми е кой ли извратеняк би откраднал урна с мъртвец... Да накарам ли момчетата да започнат разследване?

Кроуни спря да се смее и се замисли за секунда.

-Ами... не. Недей. Адам е в миналото, нека и това, което остана от него, иде там. Нямам нужда от тъпата урна. Все пак аз изглежда ще съм следващият кмет на този пропаднал град. Какво ще си кажат хората ако разберат, че имам урна с останките на мъртъв престъпник в лятната си вила... Който е откраднал глупавата ваза ми е направил услуга.

-Донякъде си прав. И все пак е странно. Вила с толкова ценни предмети и те да вземат...

-Стига. –прекъсна го Джонатан. –Станалото станало. Тъпата урна не ни интересува. – Той стана от стола си и се насочи към терасата си. Тя беше част от стаята, като от външната страна бе остъклена и даваше добра видимост на улицата. Погледът на Кроуни се впи в януарския Хевънспорт. –Говори ли с Петров?

-Все още не съм.

-Няма да е лошо да го направиш. Знаеш ли... най-добре го направи веднага. Кажи му, че ми трябва работна ръка за митинга вдругиден. С тъпите репортери ще се справя сам. Кога се очаква да са тук?

-Всеки момент трябва да пристигнат. – каза Трей. –Сигурен ли си, че ще се справиш? Аз си нанесох доста бележки...

-Спокойно. Ще следваме досегашния план. Аз говоря глупости, какво ще направя за града, колко обичам хората, след това ще им пробутаме пари и статията ще е перфектна.

-Ок, тогава тръгвам към резиденцията на руснакът. – Трей стана от креслото и се насочи към вратата. –Нещо друго?

-А да, Моника те кани на вечеря. Искала да ми сподели някаква важна новина и тъй като си й стар приятел и мой пръв довереник иска и ти да присъстваш. Предполагам става въпрос за някоя глупава покупка... – Джонатан дори не се обърна. Стоеше и гледаше навън, а погледът му ставаше все по-замислен.

Трей се почеса леко притеснено по врата.

-Добре, ще дойда. Късмет с журналистите.

-Благодаря. Към 8 да си у нас. – Джонатан говореше по инерция и не хвърли нито един поглед към съветника си. Трей кимна и излезе.

Кроуни остана вторачен в прозореца на терасата. Наблюдаваше улицата и мислеше. Когато бе чул новината за урната му се бе сторила странна, но не особено сериозна. Но сега... нещо го човъркаше отвътре. Чудеше се кой би направил подобно нещо. На кой му бе притрябвала урната на мъртвец. Най-странното беше, че ако крадците са търсели точно урна, как са знаели, че във вилата му има такава. Той разтърси глава, сякаш, за да разкара всички тези мисли. Защо по-дяволите мислеше за това?!? Предстояха избори, които най-вероятно щеше да спечели. Този град щеше да е негов. А и все пак Адам беше мъртъв...

A Dark Tale - Част 7

Място: „Адът”
Дата и час: неизвестни

-Да ти помогна за какво?!? – Адам гледаше Сатаната с отворена уста. Опитваше да асимилира какво събеседникът му бе казал току-що. Макар да бе чул добре изречението първият път, сега искаше да го чуе отново, за да бъде сигурен.

-Искам да ми помогнеш да победя Господ. – Сатаната го каза спокойно. Изглежда не се шегуваше. Адам се зачуди дали да се разсмее или да или да се разплаче. –Недей да правиш нито едно от двете, моля те. – o да, той четеше мисли. Адам направи забележка сам на себе си. –Не е нужно и да се укоряваш за грешката си, едва ли си свикнал този, с когото говориш, да може да чете мислите ти. Е, свиквай. Аз мога. Но да се върна на темата. Така нареченият Господ започна една игра в твоя роден град, която няма да му позволя да спечели. Той се опитва да повтори онази глупост с Исус, давайки на обикновен човек... ъъъъ, „божествени сили”. Този човек трябва да събере около себе си достатъчно идиоти и да им върне вярата във „Всевишния”. Не знам защо Господ е избрал точно твоя град, но той по принцип харесва пропадналите неща във вашата цивилизация...

Адам знаеше, че този монолог може да продължи дълго и реши да прекъсне Сатаната с въпрос:

-И ти искаш от мен да се върна обратно в Хевънспорт и да предотвратя плановете на Господ и този... нов Исус?

Сатаната го погледна леко стреснато.

-Да, точно това искам. Схватлив си. А аз си мислех, че хората сте идиоти. Извинявай, ако мрънкането ми ти е досадило, но се дразня на глупостите на конкурента ми. Абсолютно сигурен съм, че пак аз ще бъда изкаран лошия...

Адам гледаше отегчено и с очакване на нещо по-смислено. Сатаната разбра намека и продължи по основната тема:

-Както сам предположи, искам да се намесиш. Но не можеш да предотвратиш плановете им, защото те вече са приложени в действие. Избраникът отдавна вече върши задачата си, макар и в началото да го вършеше несъзнателно. Той си мислеше, че идеята за възраждане на вярата е негова, но тя всъщност му бе натрапена от Господ. И сега „колегата” го ползва като марионетка, за да изпълни гадната си цел.

-Кой е този избраник? Аз познавам ли го?

-Даааа, всъщност го познаваш, защото си имал вземане-даване с хората му преди години. Помниш го много добре, а аз се постарах в началото на разговора ни да опресня паметта ти.

Адам вече знаеше за кого става въпрос.

-Да, точно той е. Но не си мисли, че той те е забравил. Макар отдавна да си се изплъзнал от ръчичките му, това, което стори на малката му секта и на личното му достйнство няма как да бъде забравено. Даже сега тези тъпаци, които се присъединяват към неговото мини-общество полагат клетва, че ако те видят, ще се опитат да те убият с всички сили. Сега като разберат, че си мъртъв, може и да има промяна в... кодекса. – отново бурен смях от страна на Сатаната. –Причината да избера точно теб е, че имаш лични мотиви да искаш да унищожиш марионетката на Господ. Това искаш, нали?

Ръцете на Адам трепереха. Въпреки всичко получаваше шанс за разплата, макар и не срещу Джонатан и Моника. Даваше му се шанс да отмъсти за смъртта на семейството си. Даваше му се шанс да успее да свърши това, което пожарът преди години не успя. Даваше му се шанс да убие Месията.

-Искам... Искам... – той не можеше да оформи правилно това, което искаше да каже. Злобата бе обзела цялото му съзнание. Чувстваше се както, когато се забавляваше убивайки: жаден за кръв, неспособен да мисли. –Искам... го мъртъв. Искам да го унищожа. Да смачкам гнидата.

-Ууууу, нашето момче се надъха сериозно. – отново налудничав смях от страна на Сатаната. Този път Адам също се разсмя. Бурно и неконтролируемо. Не знаеше защо, но смехът му доставяше удоволствие. Цялото му тяло, или поне това, което чувстваше като свое тяло, бе настръхнало от идеята, че отново ще живее и ще има шанс да отмъсти. Смехът на Сатаната обаче секна. Той се загледа в хилещият се и потящ се от злоба Адам и повдигна веждите си учудено.

-А аз си мислех, че нещо не е наред с моята глава... Ти, човеко, си трагичен случай.

Адам не можеше да спре. Постепенно обаче смехът му започна да утихва. Неусетно бе паднал на колене и сега гледаше нагоре към Сатаната.

-Ами... ако си свършил, нека ти обясня как ще процедираме ние.

-Слушам.

-Нищо няма да стане на момента. Просто не си подготвен. От доста време не си виждал Месията и не знаеш колко нови нещица е научил от своя... Бог. Ще ти трябва време и тренировка, докато дойде време да се съревноваваш с него.

-Но ако си губя времето тук Докоснатите ще стават все повече и повече...

-Не възразявай. – гласът на Сатаната стана заповеден. Очите му светнаха в лека червена светлина. –Когато си готов те няма да са проблем за теб. Ще падат в краката ти като мухи. Но те и сега са много и аз не мога да те пусна неподготвен. Виж, човеко, ти си тайното ми оръжие. Загубя ли те, оставам с малко варианти. Случващото се в твоя град не е важно за мен на момента, защото сектата на Докоснатите ще си стои само там през следващите 10 години. Но когато започне да се преселва от град на град, това ще се превърне в проблем. Затова искам да спра малката игра на Бог докато още не се е развила достатъчно. И ти ще ми помогнеш, доколкото разбирам. Нали?

-Естествено.

-И нямаш нищо против, че ще служиш на мен в противопоставянето ми срещу Господ?

-Майната му на Господ... – Сатаната се усмихна. –Майната ти и на теб! – усмивката изчезна. –Ти ми предлагаш шанс да живея отново и да си отмъстя на враговете си. Аз приемам, но не си мисли, че ти симпатизирам. Не знам какво си, не знам дали нещата, които говориш са истина, но ако получа това, което обещаваш – живот и отмъщение, нямам проблем да свърша мръсната ти работа. Проблем е само, че ще трябва да чакам...

-Няма да е проблем. Ще ти намеря предостатъчно занимания до момента, в който ще се върнеш в Хевънспорт. Бавно ще тъпкам в крехкото ти съзнание умения и сили, за които не си и мечтал. И когато си готов... ще можеш да пометеш Докоснатите за секунди. Когато си готов ще си реална заплаха за Месията и ще можеш да ми донесеш една малка, но важна победа. След това ще получиш възможността да отмъстиш на приятелчето си Джонатан и на онази предеталска курва Моника...

-Тогава с удоволствие ти предоставям услугите си. – Адам се изправи и погледна Сатаната в очите. –Научи ме как да убивам по твоя начин.

-Ще се научиш сам... Повярвай ми. – отново смях. Този път Адам не се разсмя. Вече бе по-спокоен и концентриран. Смеейки се, Сатаната щракна с пръсти и пред Адам, в средата на белотата на Ада, се появи един горящ обръч. От вътрешността му се показваха безброй огнени езици. –Както казах, човеко, ще се научиш и сам. Искаше пламъци и рогати демони.... ами заповядай. – смехът на Сатаната стана още по-шумен и откачен, а огненият обръч се разшири и с невероятна скорост погълна Адам. Белотата около него изчезна. Сега всичко наоколо гореше.

Моето творчество... Част 3

Тъй като в последно време обмислям възможностите за висшето си образование, си поставих за цел да нарисувам някои неща, които да ми бъдат като основа за по-нататъчното развитие на "таланта" ми. Пробвам различни стилове и т.н. Поствам трите ми най-пресни произведения, дано ви харесат. Първата картина е мое копие на Two-Face от Batman The Animated Series, което гледам в момента. Второто е рисунка по памет, с някои изменения на аниме вампирчето Алукард от Hellsing, а последното трябваше да е автопортрет, но го рисувах в 4 сутринта, като за пример ползвах снимка от web camera, така че резултатът не е кой знае колко добър. Вие преценете дали ви харесват:

A Dark Tale - Част 6

Място: „Адът”
Дата: неизвестна
Час: неизвестен

Адам стоеше неподвижно в креслото и гледаше изпитателно събеседникът си. Лицето му показваше само подозрение:

-Значи това тук, това... празно пространство е Адът? – запита той с капчица ирония.

-Да. – отговори фигурата отсреща. –Ти какво очакваше? Безкрайни огньове и демони с рога? – тук той започна да се смее леко налудничаво.

-Да речем, че да. Винаги съм си представял Ада различен... Поне, когато вярвах, че има Ад... Щом това е Адът, значи ти си... Сатаната?

-Даааа, досетлив си. – тук смехът стана още по-буен и налудничав. –Вие, хората, ме наричате с доста имена: Сатаната, Дяволът, Луцифер и т.н. Жалко, че нито едно от тях не е близо до истината. А до това как си си представял Адът – представял си си го така, както го описват в приказките.

-Чакай малко! Знам, че така пише в Библията, макар да не съм я чел...

-Нали това казвам. Приказка... Ти може би мислиш и че Исус Христос е божии син?

-Не вярвам такъв човек да е съществувал. По-скоро бих се съгласил с теб, че написаното в Библията е приказка. – Адам се учуди сам на себе си, как говори толкова спокойно. Събеседникът му някак си го предразполагаше към разговор.

-Да, умея да карам хората да се отпускат. – прочетени мисли... за пореден път. –Но позволи ми да ти противореча. Исус е съществувал, макар да е бил най-обикновен човек. Силите му наистина са... „божествени”, но не е божии син. Той беше слуга... и тъй като усещам, че ще питаш дали е бил мой слуга ще ти отговоря с „не”. Беше слуга на... Бог.

-Няма Бог. – каза Дивайн уверено.

-Ти допреди да ти пръснат черепа сигурно си си мислел, че няма и Дявол, а сега говориш с мен, така че по-леко със заключенията. – Сатаната изглеждаше леко раздразнен. –Нека ти обясня някои неща, Адам. Вярванията на хората, че има един всевишен бог и един негов антипод са донякъде вярни, макар тези глупости за ангели и дяволи да са измислени от вас. Има две... съзнания, две чисти олицетворения на силата, които са отговорни за създаването ви. Едното от тях съм аз, но тъй като отговарям за мръсната работа, съм считан за лошия... – тук Сатаната сякаш леко се натъжи. След секунда вдигна поглед и съвсем неочаквано зададе въпрос: -Сегашният ми вид пречи ли ти?

Адам само си помисли „да”. Лицето на Месията го нервираше, а щом това бе Сатаната можеше да изглежда и по друг начин.

-Добре, добре... – каза събеседникът му и бе облян от светлина. Когато тя изчезна, пред Дивайн стоеше около 40 годишен мъж с дълга черна коса, облечен в изящен черен костюм.

–Така е по-добре предполагам. - Адам кимна.

-Добре, значи мога да продължа нататък. Както ти казах ние сме двама. Мислим различно, но сме свързани от доста силна връзка. Аз отговорям за хаотичността във вашия свят, докато той отговаря за реда. Не обръщай внимание на това, че тук всичко е подредено. От толкова занимаване да съсипя вашия свят, ми се прииска около мен всичко да е изглежда чисто. Успокоява ме. – отново налудничав смях. –Опа, пак се отплеснах. И така... заради моите задължения религиозните хора на Земята ме възприемат като лошия.

Адам погледна нагоре. Чудеше се дали наистина Адът е под Земята. Винаги бе гледал на нещата от научната им страна, но по-дяволите науката, той или сънуваше или наистина бе в Ада.

-Леле, ти си тежък случай. По-голям неверник не съм виждал скоро. НЕ, не сънуваш и ДА, това е Адът. И за да отговоря на незададения ти въпрос – Земята НЕ е над нас. Всичко за „подземния свят” са глупости. Ние сме в ... мисля, че вие, хората, използвате израза „друго измерение”. Когато някой умре идва или при мен, или при... – тук той замълча, сякаш чудейки се кое име да използва, -...или при Бог. Но при него рядко отива някой. – пак налудничав смях, който този път кара Адам да изтръпне. –Повечето идват тук при мен. Което ме подсеща, че ти все още не знаеш какво точно представлява Адът.

Адам се съгласи наум. Досега бе чул доста неща, които му бе трудно да възприеме и още по-трудно да повярва в тях. Сатаната се изправи и посочи с пръст зад Дивайн. Той също се изправи и погледна натам. Пред очите му имаше редици от кристалоподобни сфери, изпълнени с нещо като черен дим. Беше сигурен, че са се появили току-що.

-Това тук е цялата концепция на Ада, човеко. Във всяка една от тези сфери има заключена човешка... как го наричахте.... а да, „душа”. „Душа” е точната дума. Белотата наоколо за тях е като пламък. Прогаря черната им същност всеки един миг и ги кара да страдат. Освен това, всяко съзнание, което е част от тези души, в момента изживява най-големите кошмари на човекът, на когото е принадлежало. Нещо като програма в увеселителен парк на ужасите. – тук Сатаната пак започна да се смее. Адам вече се притесняваше от този смях. –Какво си ме зяпнал така? Забавно е, за това се смея. Както и да е, човешкото чувство за хумор не винаги работи. Англичаните са пример за това.

Тук Адам също се разсмя, но след секунда млъкна. Осъзна, че се е развеселил от разговор със Сатаната...

-Спокойно, това, че съм създал целият ви вид не значи, че не може да се смееш на шегите ми. Смей се ако искаш, по-добре сега, защото по-нататък разговора ще стане по-сериозен. Вече разбра как всъщност страдат „душите” ви в Ада, нали?

-Разбрах. Между другото, защо ми обясняваш това? За да знам какво ме чака ли?

-Не, просто искам да избегна глупави въпроси за напред. А и така и така ще работиш за мен, по-добре да си запознат.

-Да работя за теб? – Адам се изненада. Идеята да работи за Сатаната, в който до преди малко не бе вярвал, бе малко стряскаща дори за неговата извратена психика.

-Да, нали ти казах, че това е интервю за работа. Искам да си добре запознат с това място, не защото ще те набутам като всички останали в някоя от тези сфери, а защото искам да те изпратя обратно там откъдето дойде, за да свършиш една малка работа, с която не мога и не искам да се занимавам лично.

-Искаш да кажеш, че можеш да ме съживиш? Да ме върнеш обратно в Хевнспорт? – мисълта за отмъщение веднага нахлу в главата на Дивайн. Спомни си Джонатан, Моника, руснакът... Спомни си как беше предаден и убит.

-Не мисли за отмъщение. Ще си получиш и него, но само след като се справиш с задачата, която имам за теб. Въпросът е навит ли си да я свършиш? Искаш ли да те върна обратно и да ти дам невиждана за човек сила, изисквайки само да ми помогнеш в една малка мисия? Ще ти обясня за какво става въпрос, само ако се съгласиш.

Адам не можеше да мисли. Получаваше възможност за отмъщение... за нов живот.

-А ако не се съглася? – попита той. Тук Сатаната почука върху една от сферите и се усмихна. Това напълно убеди Адам и той даде своя отговор. –Съгласен съм. Какво трябва да направя.

Сатаната се засмя отново, видимо доволен.

-Задачата е проста, човеко. Трябва да ми помогнеш да победя Господ.

A Dark Tale - Част 5

Място: Неизвестно
Дата: Неизвестна
Час: Неизвестен

Адам отвори очи. Около него всичко блестеше и това го накара да замижи докато свикне със светлината. Когато събра смелост да погледне с широко отворени очи се изненада. Намираше се... сред нищото. Навсякъде около него всичко бе бяло, но той не можеше да различи ръбове или стени, нито каква и да била структура. Само една безкрайна белота. Тя създаваше усещането за светлина и го бе накарала да свие очи. Той се изправи. Огледа дрехите си. Беше облечен с дрехите за обира – сини дънки, бяла тениска и любимото му яке. Опитът му да си спомни как се е озовал тук се провали. Последният му спомен бе от един изстрел... Това накара Адам да се стресне. Руснакът не го ли бе убил?

-Да, уби те.

Гласът дойде откъм гърба му и той моментално се обърна. Срещу него стоеше познато човек. Къса черна брада, леко дълга коса, спусната около лицето и дрехи на някой средновековен монах, с единствената разлика, че бяха черни и струваха сигурно колкото няколко манастира. Лицето отсреща му беше до болка познато. Това беше Месията.

-Ти... – започна Адам, - ти...

-Не си прави грешни изводи. – интересно, Месията беше с много по-различен глас, - аз не съм този, за когото ме мислиш.

-Ти си онова нищожесвто, което уби сестра ми! – почти съскайки каза Адам. Юмруците му бяха стиснати, а в очите му се четеше ярост.

-Така нареченият Месия уби сестра ти. Аз нямам нищо общо.

Да не би тъпото копеле да бе полудяло, помисли си Адам. Говори за себе си в трето лице, появява се от нищото и отрича действията си.

-Не, не съм луд. – думите изхвърчаха от устата на човекът срещу него. Да не би да четеше и мисли?!? –Тук си прав. Четенето на мисли ми се отдава. Ела, Адам, нека ти разкажа една приказка.

С тези думи „Месията” седна на едно изящно дървено кресло, боядисано в бяло. Като че ли допреди малко креслото го нямаше и това още повече обърка Адам. Не знаеше какво да направи. Желаеше смъртта на този човек от повече от 10 години, но сега искаше да получи няколко отговора преди да го убие. Като например как да излезе оттук.

-Ще разбереш как да излезеш оттук, не се тревожи. Но сега ще е хубаво да седнеш и да ме изслушаш.

Това с четенето на мисли вече ставаше дразнещо. Адам все повече и повече искаше да разбере какво става тук и се огледа, тъй като не бе видял никаква друга мебел, за негова изненада отдясно на събеседникът му се бе появило кресло, също от боядисано в бяло дърво. Все още неуверен Адам приближи и седна. Все още стискаше юмруците си и едно грешно движение на предполагаемия „Месия” щеше да доведе до насилие. След като седна, макар и неудобно, Адам бе готов да поговори с убиеца на сестра си. Това даже го изненадваше. „Месията” започна:

-Както вече ти казах аз не съм този, за когото ме мислиш и нямам нищо общо със смъртта на сестра ти. Сега ако ми позволиш бих ти обяснил всичко. Само не ме прекъсвай. Става ли?

Неусетно Адам си помисли „да”. Събеседникът му се усмихна, изглежда разчел и тази мисъл и продължи:

-Добре тогава. Това, което в момента виждаш е просто... костюм. Начин да се представя пред теб. Така е с всички мои гости, когато ги посрещам. Избирам някой образ от съзнанието им – на човек, животно, чудовище, и го използвам като свой временен облик докато говоря с тях. Избирам това нещо, от което те се страхуват най-много. Някои се страхуват от паяци, други от бащите си, някои от учителката от първи клас. Ти обаче си един от малкото интересни случаи на хора, които нямат в съзнанието си ясен образ, от които да се страхуват. Затова, в случай като този аз избирам облик на някого, когото гостът ми мрази. В твоя случай... на този самопровъзгласил се Месия.

-Значи не си Месията, а някой, който използва тялото му, за да ми се представи? – Адам продължаваше да гледа с недоверие.

-Да, точно така. Да речем, че нямам образ, който жалкото ти съзнание да може да възприеме и затова взех назаем този от главата ти, за да мога да поговоря с теб, да ти разкажа една история и да разбера дали си склонен да ми сътрудничиш. Но като за начало малко информация – ти беше убит.

Това съобщение накара Адам да подскочи леко в креслото. Спомняше си изстрела, но ако беше мъртъв, какво правеше тук?

-Чисто и просто сега си на интервю за работа. – отново разчетени мисли... –Това, което трябва да знаеш е, че преди няколко минути бе прострелян смъртоносно в главата от един от братята Петрови. Имаше да ти връща след като ти пръсна черепа на брат му преди известно време, отмъкна любовницата му, парите му и сребърните му револвери. Ти не знаеш, но те са подарък от баща му. Този у „приятелчето” ти Джонатан е на Иван, а този, който ти имаш е на убиецът ти – Никола. Но се отдалечих от темата, извинявай. Както ти казвах, Никола ти пръсна черепа насред банката и ти се озова тук при мен.

Тук настъпи тишина. Усмивка се плъзна по лицето на не-Месията и той спря да говори. Адам усети, че от него се очаква да зададе въпрос. Беше му трудно да асимилира, че е мъртъв, макар да не беше сиурен дали е така, и това му пречеше да измисли какъвто и да е въпрос. Първото, което му дойде наум буквално изхвърча през устата му:

-Това Раят ли е?

Събеседникът му се усмихна още по-широко. Изглежда това бе точният въпрос. Отговорът не закъсня:

-Не, Адам, това е Адът.

WWE No Mercy 2017: Второразрядното PPV с двата WrestleMania мача (БиреПрогнози)

WWE нямат милост. Идният понеделник съм редовна смяна, поради което няма да мога да гледам „No Mercy 2017” на живо, няма да мога да го гл...