Просто (прост) пост

Не ми дойде наум какво да правя и затова си казах: хей, мамка му, това е личен блог. Хората ползват техните лични блогове, за да тормозят съзнанието на останалите със своите проблеми, дори читателите да не ги интересува. Защо да не го правя и аз? Отговорът: защото ви обичам (sun) Всъщност... лъжа. Обичам прекалено малко хора и едва ли някой от тях се подвизава в блога. А пък може и да се намира по някой... Както и да е, идеята ми беше, че въпреки всичко аз уважавам всяко момче/момиче (мъж/жена/дядо/баба), което е припарило до това място, наречено незнайно защо "BETTER THAN YOU" (приемам предложения за ново име между другото) и на всичкото отгоре си губи времето с четене на нещата, които пиша в моментите, в които съм отегчен до степен "ще взема възглавницата си за заложник и ще искам откуп от нашите". Мда, и такива идеи ми идват от скука...

Но отново се отплеснах. Едно голямо благодаря на всички, които се подвизават тук. Откъдето и да го погледнеш поне по 30 души влизат в блога всеки ден, което си е добре според мен. Не съм го правил с цел да става някакво задължително за посещение място, като MySpace или Zamunda например. Направих го, за да убивам време и да има къде да споделям своите тревоги и радости с широката публика. Всъщност втората причина е лъжа. Лъжа без да искам, не знам как става. Това, че от време на време тук казвам какво ме мъчи не значи, че затова съм направил блога. Правя го... защото така се получава. Някакво вътрешно усещане ме кара да пиша когато имам нужда да се отпусна и да се успокоя. И после вие четете. Така може да ме опознаете доста добре, въпреки че много черти от дяволски (не мога да кажа "божествено" в този случай...) сложния ми характер могат да бъдат видяни само на живо. Дори аз не мога да се разгадая понякога... Защо правя дадени неща, защо не правя други, защо мисля преди всичко за себе си и защо, когато се отнася за някои специални хора пренебрегвам себе си тотално... Ох, както може би сте усетили - започнах да говоря глупости. ОТНОВО! Става ми вреден навик.

Като споменах вредни навици се сетих - пукането на врата ще ми създаде проблеми за в бъдеще, знам го, но не мога да спра. Усещането е някак... отпускащо. Но не ви говоря за някакво рязко накланяне на главата вляво или вдясно, а за плавно и изпълнено с финес движение с леко повдигната глава. Пукане на врат със стил! В това ме бива! Трябва да го отбележа като BiroFact в MySpace-a ми. Да, знам, глупаво е да пиша за това как си пукам врата, но вие да не би да прочетохте нещо по-умно в този пост досега? Не, не и неееее! Ако си мислите, че досега нещо е било сериозно и интелигентно написано то може да идете и да оближете бравата на вратата на някой психолог. Така няма да има нужда от сложни интервюта и ще влезете в лудницата на момента. Винаги трябва да търсим лесния начин ;)

Сега се сетих и за навика ми да си играя с езика си. Едва наскоро разбрах, че езикът е най-силния мускул в човешкото тяло и това май обяснява скоростите, които моя развива из устната ми кухина. Забавно е, мамка му. Пробвайте. А, казах пробване... Тошо (мда, същият с душевните терзания) наскоро спомена, че в "Министерството" има абсент. И това ме вдъхнови. От много, много време искам да пробвам проклетия абсент и да видя води ли до халюцинации или не. Нямам нищо против да обърна една-две чашки и след това да започна да дишам тежко като Вейдър и да бия някое дърво, мислейки го за Люк Скайуокър. Стига да няма полицаи наоколо, де. Втори акт не ми трябва. Един ми стига (nod)

Това постче и без това стана доста дълго хайде да прасна и една-две новинки: ако успея да стегна мързеливия си задник утре ще получите част 40 (ооооо да, станаха 40) на A Dark Tale. Не знам дали все още има хора, които да четат сапунената ми опера, но ми доставя някакво странно удоволствие да я пиша и докато не реша, че историята е изчерпана няма да спра. Други новини... обръснах си краката. Това няма нищо общо с блога, обаче мене ме тревожи. В смисъл... досега само кола маска и изведнъж бръснач. Чувствам се... странно. Нищо, следващия път кола. Поне съм свикнал.

Ооооо, щях да забравя - не съм си бръснал красивата мутра от миналата неделя. Това прави 10 дни :D Брадата ми е просто уникална. Естествено съм се погрижил на врата и над бузите да е прилежно оформена, за да запазя човешкия си облик поне мааааалко. Ако реша да се обръсна ще направя специален пост по темата, само и само да тормозя малките ви главици. Life is funny. Единствения ми проблем в момента е, че адски, ама адски много искам едно голяяяямо огледало в моята стая, за да мога да се наслаждавам на себе си постоянно. Знам, че звучи леко педалски, но може би наистина страдам от някаква форма на нарцисизъм. Но не ми пука. Обичам се, обичам и да виждам отражението на личицето си (nod)

Преди да започна да пиша си мислех да засегна някаква важна тема тук. Но така и не го направих. И няма да го направя. Писна ми от важни теми, малко простотия никога не е излишна. Ако не друго, то с този пост поне ще затворя устите на хората, които си мислят, че не ме бива в говоренето (ако има такива заблудени души естествено). Както виждате имам дар слово, макар и да го ползвам, за да бълвам ОГРОМНО количество глупости.

Това е. Изморих се. Скоро пак ще избухна и ще напиша нещо подобно. Приятно е, а и поста мисля, че се получи весел. Ако и вие сте на това мнение драснете един коментар да ми кажете колко ми благодарите, че съм го написал. Ако не ви е харесал напишете коментар, за да ми теглите една майна (обещавам незабавен return с някоя цветуща ругатня (sun). Aко просто си мислите "О боже, как успях да изчета цялата тази глупост" то тогава напишете коментар, за да ми кажете колко ненормален съм, че съм написал това или колко ненормални сте вие, че сте го прочели. As I said - life is funny. Свиквайте. Живейте. Грейте. Мир!

PS: "You can suck my salty balls." Ерик Картман (bow)

Моето творчество... Част 25

Поредното tribal лого в предпочитаните от мен в последно време три цвята: бяло, черно и червено. Тази ръчичка ме радва доста, затова и беше на предишното лого на блога. Дано ви хареса.

Terzov House Sets

Един от най-талантливите ми познати в музикално отношение е и най-близко до мен :D Става дума за Негово Главоигличесто Височество terzov. Ta нашето Гопе от дооооста време проявява интерес в областта на миксирането и DJ-стването, и честно казано отдава му се. Просто има музикален слух, с който не всеки е надарен. И ето, че дойде идеята да предложа и на вас (независимо дали слушате house или не) неговото творчество. Да поясня само, че става въпрос за два едночасови сета. Ако решите да разпускате си пускате един от тях и забравяте за смяна на песни. Доколкото разбрах са правени с Traktor DJ Studio, но може и да бъркам. Приятно слушане! :)


ПП: И двата сета са качени от него във 4storing. Ако сте забравили: кликате на линка, след това на "Продължи" в синьото поле "Безплатен трафик", след което пишете кода за проверка (само 4 цифри, без мрънкане, ей!) и теглите :)

A Dark Tale - Част 39

Място: покоите на Месията
Дата: 1 март 2008
Час: 18:39

-Ти... – устните на Адам се движеха сякаш от само себе си, а лицето му бе покрито от пелената на объркването. –Аз току що те убих.

Месията се усмихна невинно и пристъпи напред. Той бавно се приближи до Дивайн и се загледа в трупа в краката му.

-Дори мъртъв изглеждам мъдър.

-Дори мъртъв изглеждаш мъртъв, копеле! – изкрещя Адам и насочи ножа си към гърлото на новопристигналия Месия.

-Много смислено, Ей Джей. Мноооого смислено. – каза със суров поглед Месията. Той дори не помръдваше. Просто се взираше в някогашния си ученик.

-В момента не съм в настроение и състояние да кажа каквото и да било смислено. Знам, че е възможно човек да бъде съживен... но това... Тук има някаква уловка.

-Има. – усмивката отново се върна на лицето на Месията. –Но не мисля да ти издавам малката си тайна. Вместо това искам да поговорим.

-Нямам за какво да говоря с теб. Предпочитам да те убия. – ръката на Дивайн потрепваше нервно.

-И какво? Мислиш си, че аз няма да се появя отново. Колко пъти ще ме убиеш преди да се съгласиш да ме изслушаш? С колко мои трупа трябва да се напълни стаята преди да чуеш какво имам да ти кажа? Не бъди глупак, Ей Джей! – в гласa на Месията се усети заповедна нотка. Той първо бавно се размърда, а след това започна да се разхожда из стаята. –Преди да предприемаш каквото и да било ме изслушай. Ти си един от малкото хора, способни да разберат ситуацията, а аз трябва да споделя всичко, което ме тормози с някого.

Дивайн свали ножа. Той тръгна внимателно назад докато гърбът му не се удари в стената. Започна да мисли за това, което се бе случило току що. Актьор ли бе убил или пък Месията през цялото това време е имал брат-близнак? Колко още имаше? Може би ако изслушаше стария си ментор щеше да разбере. Любопитството му постепенно надделя над раздразнението му и след минута мълчание той кимна на Месията. Бе готов да слуша. Ако дори една дума или движение не му харесаше щеше да го разпори.

-Благодаря ти за това, че ще ме изслушаш. - каза водачът на Докоснатите. –Значи все пак някога сме тренирали в теб някакво смирение. – на това Адам отговори със среден пръст и отегчен поглед. Нямаше намерение да слуша дълго подобни глупости. Месията смутено продължи: –Извинявам се, изглежда съм сбъркал. Така... откъде да започна. Както може би знаеш създаването на тази организация, на това братство или както го наричат непросветените – Секта, бе по заръка на Господ. Тя изглежда бе стигнала до извода, че нашето общество има нужда от прераждане, от едно ново начало, и за това й трябваше праведен човек, чрез който да върне вярата в себе си в човешките сърца. И избра мен. Сега ще ти издам малък факт от моето неизвестно за почти всички минало – някога аз бях обикновен свещеник в този град. Но с подкрепата на самата Нея се сдобих с умението да накарам хората да ми вярват. И така бе създадено братстовото на Докоснатите от Бог. Първоначално разчитах само на отрепки, за да набирам членове за сектата, по-късно се обърнах към жадните за нови неща влиятелни хора в града. Имаше и пречки разбира се. Като например глупавите изследвания на баща ти, които доведоха до смъртта на цялото ти семейство. – Дивайн стисна ножът си и погледна Месията с цялата омраза, на която бе способен. Поглед, който можеше да убива... Месията обаче бе подготвен и не се пречупи пред невидимата сила на Адам. –Да, Ей Джей, помня кой си и откъде идваш. Помня какво сторих със семейството ти, а след това и с теб. Имах големи надежди за теб, моето момче, но ако знаех, че ще стигнем до този момент щях да те убия още тогава.

Месията стигна до бюрото си. Обърна креслото към Дивайн и седна. Адам наблюдаваше внимателно, тъй като очакваше заплаха във всеки един момент. Но не се случи нищо. Месията просто седна и продължи с разказа си:

-След като се справих с пречките си братството започна да се разраства. С тези темпове до 5 години градът щеше да е мой. След 10 и околните градове. До 15 цялата страна. И оттам... ние щяхме да станем доминираща религия. Това искаше Господ. Аз бях предопределен за новия Исус. Аз трябваше да поведа хората към изцеление за съгрешилите им души. И тогава се появи ти. Изпратен със задачата да ме убиеш. За моя радост направи грешката да ме пренебрегнеш заради малкото си глупаво отмъщение. За сметка на това обаче разбрах повечко неща за това докъде се простират силите на Сатаната, а това Господ се бе постарала да скрие от мен. Реших... че е крайно време да действам сам. И го направих! – в зеленикавите очи на Месията светна пламък. –Станах самостоятелен и започнах да следвам своя собствен път към величието. Отхвърлих покровителството на Господ и сега сам решавам какво да правя с живота си, с братството си, със светът си...

Ръцете му вече трепереха. Той сякаш изживяваше фантазиите си за безгранично могъщество. Адам го гледаше безизразно. Устните му бавно се отвориха:

-А хората казват, че аз съм луд. – Месията го погледна злобно. –Ти... стари човече, си по-побъркан отколкото си мислех.

-Да, но все още съм жив. Виж докъде стигнах! От предначертания ми път на нов Исус до ситуация, в която Господ праща теб да ме убиеш. Но го постигнах с воля. Промених съдбата си. И сега мисля да го направя отново.

-А сега аз си мисля... – започна Адам. -... че е крайно време да замълчиш веднъж завинаги. Убих едното ти аз... – той посочи трупа на пода. -... ще убия и второто. Защото така трябва. Защото това се иска от мен. И защото това искам аз. Животът е весел... – започна Дивайн и се отблъсна от стената, вдигайки ножа си.

-... но все някога умираш. – довърши Месията със самодоволен поглед в очите. Дивайн замръзна. За само една секунда той не можеше да помръдне. Ръцете му, краката му, главата... всичко бе вцепенено за една проклета секунда. Достатъчна на една фигура да се втурне в стаята и да стреля по него. Дивайн почувства пробождане в дясната част на врата си. Стрелецът бе точен, но това не бе куршум. Бе игла.

Адам си върна контрол над крайниците, но ги почувства изключително тежки. Зави му се свят и падна на колене. Видя нападателя. Висок мъж, с очила и дълга черна коса, вързана на конска опашка. Месията стана от креслото си и отиде до него, а зад тях се появи още един Месия. Адам не можеше да разбере какво става. Нямаше и сили да се опита. Той просто затвори очи и се предаде. Тялото му рязко се строполи на земята, а той изгуби съзнание. Последното, което чу бе гласът на Месията, който и от двамата да беше, да казва:

-Добра работа, господин Хол. Сега той е наш...

WWE Backlash 2008 - Резултати и мнения

Matt Hardy defeats MVP to win the US Championshipмного добър opener за турнира. Мислех, че ще е прекалено дълъг, но за моя радост беше едва 15-ина минути. Краят особено бе доста надъхващ (ако мога така да се изразя) и постоянните spot-ове и неуспешни тушове направиха мача интригуващ. Победата на Мат бе правилното решение, тъй като той заслужава златото. Трябва да се спомене и невероятни heel заряд, който вече се усеща в MVP. Сега е време той да бъде издигнат към Main Event-a с някоя стойностна вражда.

Kane defeats Chavo Guerrero in a ECW Championship Matchочаквано. След нормалния squash в началото на мача, от средата нататък контузията в коляното на Кейн бе използвана като добра причина Чаво да изглежда реална конкуренция за шампиона. Нелош мач, може би само повечко намеси от страна на Бам Нийли щях да са добра идея, но за добро или лошо той все още не е сериозно замесен във враждата. Могат да го издигнат бързо, стига да го изправят срещу Кейн. Но ние не искаме това. Искаме Кейн да мачкааааа! Toчка.

Big Show defeats The Great Khaliслаб мач естествено. Бързината и силата на Грамадата обаче са забележителни и благодарение на него от мача излезе нещо. Кали е дърво, повече нямам какво да кажа за него. Победата отиде при правилния човек. Сега той отново е на път към main event-a.

Shawn Michaels defeats Batista with special guest referee Chris Jerichoне една, ами две изненади. Първо: макар да имаше малко напрежение и с двамата участници, Джерико не прецака никой. Второ: Майкълс победи. Контузията му накрая не знам дали бе истинска или само, за да прецака Батиста, но изглеждаше истинска. Иначе като цяло мачлето не беше лошо. Батиста отнесе малко по-малко бой отколкото на Манията срещу Умага, а submission стила на Майкълс е доста интересен за гледане. Добър мач.

Женския мач... го превъртях. Мъка е.

Undertaker defeats Edge to retain the World Heavyweight Championshipмного добър мач. Много! Равностоен, интересен и напрегнат. Краят бе доста добре замислен, но е крайно време да измислят име на finisher-a на Тейкър. Имайки в предвид, че Edge бе... брутално задушен в края на мача мисля, че враждата свършва тук. Ако ли не, ще гледаме поне едно gimmick мачле между двамата.

Triple H defeats Randy Orton, John Cena, JBL in a Fatal 4 Way Elemination Match to win the WWE Championship – main event-a без всякакъв спор. Мачът бе добър (като всеки F4W) още докато бяха четирима, а след елиминациите на JBL и Сина сякаш бе рестартиран и Ортън и ННН започнаха всичко от начало. Последвалия сблъсък си струваше да се види. Браво и на двамата. Подобаващ край за reign-a на Ортън като шампион.

Като цяло – яко PPV. Израдва ме. Май схемата да гледам само PPV-та не е лоша :D До следващя път ;)

WWE Backlash 2008 - Прогнози

Toчно 3 часа преди започването на турнира е време да дам прогнозите си :) Все пак да не нарушавам традицията. Така... започвам:

-За отборния мач при жените не ми дреме. Няма прогноза.
-Big Show vs The Great Khali - Грамаданчо бие. Имат да му оправят имиджа след като онова дрипаво манге Мейуедър взе, че го би на Мания.
-US Championship: Matt Hardy vs MVP - крайно време е Мат да бие, а? Не мислите ли така, тъпи сценаристчета? Гледаме тази вражда вече няколко месеца. Искаме да свърши! Сега! Мат шампион. Точка.
-Shawn Michaels vs Batista - Джерико е специален съдия. Джерико е пич. Джерико ще е преебе (сори за бруталния израз) един от двамата. Ще преебе Майкълс. И Батиста ще бие. Мъка.
-ECW Championship: Kane vs Chavo Guerrero - Кейн запазва. Чаво реве.
-World Heavyweight Championship: Undertaker vs Edge - Тейкър запазва. Острието си реже вените след края на мача.
-WWE Championship: Randy Orton vs JBL vs Triple H vs John Cena - с адски мъки Ортън запазва. И аз съм щастлив. Ако пада ще падне от ННН, ама по-добре да запази.

Toва беше от мен, уважаеми радиослушатели. Очаквайте пряко включване след като изгледам турнира.

I just wanna live

Тежко е. Честно. Опитах се да пиша – не се получи. Искам да рисувам, но нямам вдъхновение. И това ме дразни, но не мога да се справя. Може би ми трябва още малко време, за да се съвзема напълно. Последните 10 дни бяха определено едни от най-тежките в краткия ми (засега) животец и се радвам, че отминаха. Плаках, страдах, опитвах да ободря себе си и околните, излязох от дупката на отчаяние, в която бях изпаднал и сега отново виждам смисъл в живота. Виждам смисъл в това да стана сутрин и да се усмихна на слънцето, да поздравя някой на улицата, да изляза с готини хора и да обичам. Всъщност последното, във всички негови смисли, ме държа на крака през цялото това време. Изглежда наистина вярвам в тази дума, в това чувство… Което е хубаво, предполагам.
Така… стига глупости и необясними брътвежи. Просто в последно време ми се събра много мислене за много неща и сега съм на вълна “неконтролируеми и незавършени мисли за какво ли не”. По-нататък ще ви разясня някои от заключенията си (поне на тези, които си правят труда да четат този блог ;) ), за да не останат само за мен. Брей, даже вече искам да споделям творенията на аналитичната част на ума си… Май не съм чак такъв егоист в крайна сметка.
Ето пак бръщолевене. Осъзнавате ли колко е трудно човек да събере мислите си в едно, когато току що си излязъл от една дълбока душевна и психическа криза? Да, признавам си. Бях адски зле. И най-вероятно никога няма да се оправя напълно. Вече гледам с различно око на смъртта и се надявам да не ми се налага скоро да се сблъсквам с нея отново. Осъзнах обаче, че е време да се стегна и да продължа напред. Налага се заради мен и заради хората около мен. So here we go…
Най-накрая стигнах до частта от този блог, която очаквам да е маааалко по-положителна. Започваме с невероятното умозаключение, родено от главата на любимата ми класна (обичаме ви, госпожо), а именно: 11б имат проблем с чашката! Знам, звучи невероятно, че аз и моите съученици имаме такъв проблем, но е точно така. Нашият проблем с чашката е… че винаги я изпразваме. Тежко е. На децата в 1-ви клас им дават за закуска мляко. Искам чаша водка за всички 11-класници всяка сутрин! Стига с това пренебрегване на правата ни.
Друго забавно – пилето ще играе в следващата училищна пиеса. Ок, повечето от вас може да не знаят коя е пилето, така че нека разясня – най-добрата ми приятелка (мамка му, където и да го напиша звучи педалски) Вероника. Та тя ще играе в пиеса, организирана от даскалото, и чак сега осъзнавам, че това ще е доста забавно за наблюдаване, макар че съм уверен в актьорските й умения. Добра е. Стискам и палци.
Снощи пих биричка, после пак биричка, и пак биричка, и пак… И знаете ли какво осъзнах? Бирата е хубаво нещо. Точка. Евала на всички пропилели 10 секунди от живота си, за да прочетат за това мое невероятно откритие.
Вече сме във ваканция, която все още се чудя как да оползотворя. Предполагам, че ще се стегна и ще творя. Ще пиша, ще рисувам и отново (да, отново, мамка му) ще мисля. За това как да продължа напред, кое да стане мой приоритет и кое да отпадне като такъв, как да развия дадени аспекти от живота си и как като цяло да оползотворя времето си тук, на тази проклета планета. Ако ви остане време от пиене, купони и простотии, отделете и вие време за малко разсъждения. Помагат :)
Ами това е. Блогът се получи малко странен този път, но съм разсеян и не мога да се концентрирам. Ако съм помогнал да убиете няколко минутки прочитайки го, ще съм доволен. И живейте ;)

ПС: “Когато се чувстваш съсипан и имаш нужда от нечия помощ, за да се оправиш, погледни в огледалото. Там ще те чака единственият човек, който може да ти помогне истински.” Бирова мъдрост. All rights reserved ;)

Моето творчество... Част 24

Една нелоша интерпретация на настоящия (ураааа :D ) WWE Champion Randy Orton. Баче Ранди действа вдъхновяващо и затова се получи така добре. Поне според мен :D

A Dark Tale - Част 38

Място: старите заводи за метал, северозападно от Хевънспорт
Дата: 1 март 2007
Час: 18:08

Старите заводи за желязо бяха изградени по доста „европейски” маниер – няколко масивни сгради, построени на панелен принцип, големи прозорци и като цяло една тягостна и неприветлива атмосфера. Фактът, че от 8 години никой не бе влизал в тях, освен, за да краде, също допринасяше за цялостното усещане, което местността създаваше. Дивайн познаваше добре мястото. Като хлапе бе идвал тук при майка си, която бе изпълнявала длъжността лаборант в заводите. Тестването на металните продукти, с което се занимаваше майка му, не му беше особено интересно, но винаги бе наблюдавал с интерес изработката на военните ножове. Оттам се бе появила тази негова страст към остриетата и така, дружейки с работниците, бе разкрил повечето от тайните кътчета на заводите.

Сега, много години по-късно, той вървеше по пътя към главната порта и с лека усмивка подминаваше постовите на Докоснатите. Той осъзнаваше, че те не са войни. Бяха просто обикновени хора, имащи семейство и професия, но завлачени на това място от лидера на своята безценна религия. Все пак Докоснатите бяха секта, не военна организация. Той го знаеше много добре, все пак някога бе част от тях. Осъзнаваше, че криещите се в малкото храсти около пътя хорица всъщност не са в състояние да опазят заводите от него. Те се страхуваха и нямаше да го нападнат, а и да се опитаха просто щяха да се простят с живота си.

Когато Адам стигна до портата я отвори без особен проблем. Едно леко подбутване бе достатъчно, за да се размърдат старите панти. Той влезе с уверена крачка. Забеляза от прозорците на завода да го наблюдават няколко души, но не им обърна особено внимание. Целта му бе друга. Веднага след като мина през портата, той не се насочи към някоя от сградите, а тръгна надясно към една голяма шахта. За нормален човек би било трудно да махне капака на шахтата, чиито диаметър бе около метър и половина, но Дивайн отдавна не бе нормален. А може би вече не бе и човек...

Той хвана една от дръжките на капака и с леко усилие го повдигна, след което го избута встрани. Шахтата бе отворена. Това, че бе осветена не го изненада. Сигурно Докоснатите минаваха оттук постоянно. Той се хвана за краищата на стълбата, намираща се в единия край на шахтата, и се спусна надолу. Стъпваше през няколко стъпала. Дланите му леко се търкаха в желязото, но не обръщаше особено внимание на това. След по-малко от 20 секудни усети земя под краката си. Вече бе в подземията.

Подземията под завода бяха направени много преди самия завод с цел укриване при ядрена заплаха. По-късно заводът бе построен отгоре им, за да могат да се използват рационално за склад или офиси. За съжаление идеята бе пропаднала и те бяха оставени на волята на годините. Адам се огледа. Беше му нужна минута, за да могат очите му да свикнат със тъмнината. Електрическите лампи по стените не можеха да се сравняват със греещото навън слънце.

Дивайн извади един нож и започна да го върти из ръката си. Колкото и страхливи да бяха Докоснатите, тук можеха да го нападнат. Тъмнината може би им даваше смелост. Него това не го тревожеше особено. Той засвири с уста и бавно тръгна наляво. Знаеше точно къде трябва да отиде. Вървеше все така уверено. По коридорите нямаше никой, но повечето врати на помещения бяха заключени отвътре. Изглежда всички се криеха от него. Най-вероятно още преди да мине през портата, часовите бяха уведомили всички за пристигането му. Това беше добре за Дивайн. Щеше да му се наложи да се разправя само с личната охрана на Месията и със самия него.

Адам стигна до така желаното от него помещение и влезе вътре. Не се изненада да види, че малката зала бе пригодена за живот – легло, бюро и едно голямо огледало на едната стена. Без да обръща внимание на нищо той се насочи към огледалото и се огледа внимателно. Винаги бе изпитвал някаква странна привързаност към образа си, макар някога Докоснатите да се бяха опитали да го отучат от тази му странност.

-Все така самовлюбен. Ако не знаех за порочния ти живот след като избяга от нас, щях да кажа, че си един абсолютен нарцис.

Тези думи дойдоха сякаш от нищото. Адам леко обърна глава назад и видя как от единия, най-малко осветен ъгъл на помещението се показа фигура. Беше на масивен мъж, макар и да личеше, че бе на години. Дълга коса се спускаше до раменете му, а зелените му очи блестяха на малкото светлина. Имаше плътна брада, макар и добре поддържана. Дивайн се усмихна. Не бе вярвал, че ще е толкова лесно да достигне до Месията.

-Нито твоето, нито нечие друго мнение някога е било от значение. Аз знам какво съм и го ценя достатъчно.

-Знаеш какво си? – учуди се Месията, пристъпвайки леко напред. –Не мисля, че някой освен Нея и Него знаят какво си ти в момента. Според мен си изрод. Загубена душа, изтормозена първо в огньовете на Ада, а след това докосната от покваряващата светлина на Рая.

-Може и така да е. – Адам се усмихна и се отдръпна от огледалото. -Но е факт, че ти не знаеш нищо за тези места. А аз знам. Бил съм там и мога да ти кажа, че никак даже не съвпадат с представите ти.

-Знам за паралелните светове, не се тревожи. Знам, че светът на Демоните е обгърнат в пламъци, а Адът е просто една безкрайна белота. Знам за тъмнината на Рая и за факта, че домът на Ангелите е едно необятно небе. Постарал съм се да разбера много неща.

-Не, просто Бог е била така добра, че да ти разясни. Иначе нямаше да знаеш нищо. – казвайки това Адам извади още един нож и започна да върти и него в другата си ръка. Месията го погледна изпитателно, но не реагира.

-Сега е мой реда да кажа „може и така да е”. Но е факт, че аз се измъкнах от контрола й докато беше време. Нещо, което ти очевидно не си успял да направиш, Ей Джей.

Споменаването на този прякор издразни Дивайн. През целия му живот никой освен Месията не се бе обръщал лице в лице към него с това име. Бяха го споменавали, но не и за да се обърнат към него.

-Аз съм по-умен от теб... – каза Адам. –И не бих тръгнал срещу погрешния човек... или божество. Затова никой не е изпратен, за да ме убие.

-О, да. Забравих защо си тук. Тук си, за да изпълниш непристъпните божии заповеди и да ме ликвидираш. Или греша?

-Не, тук вече си прав. Точно затова съм изпратен. – Адам се приближи до някогашния си ментор. Бе на около метър от него. –И не виждам смисъл да си губя времето с празни приказки. Да видим какво можеш, старче!

Месията се усмихна.

-Няма да се бия. Направи това, за което си бил изпратен!

Той го каза така спокойно, че Адам се разколеба. Нещо не бе наред. Това или бе капан, или Месията бе прекалено уверен в силите си, каквито и да бяха те.

-Сигурен ли си, че няма да се защитаваш? – попита Дивайн.

-Няма смисъл, Ей Джей. Няма смисъл...

Без да се замисля повече Адам вдигна един от ножовете си и го заби в сърцето на водача на Докоснатите. Очакваше острието да не влезе или с някакъв фокус Месията да се измъкне, но металът прониза плътта, една тънка струя кръв се проточи от устните на Месията и той се строполи на земята. Бе умрял на място.

Дивайн погледна тялото и бе леко шокиран. Бе изпълнил задачата си прекалено лесно. Нещо не бе наред... или може би просто си внушаваше. Той подритна леко трупът в краката си и се разсмя. Бе успял. Месията бе мъртъв. Неконтролируемият смях на Адам обгърна цялото подземие. Изведнъж обаче зад гърба му се чу глас, който го прекъсна.

-Добра работа, Ей Джей.

Дивайн се обърна... и видя на вратата на помещението усмихнат да стои Месията.

Моето творчество... Част 23

Днес се опитвам да се разсея по какви ли не начини и се сетих, че имам поръчки за изпълнение. А именно - рисунки :) Две още остават за бъдещето, но първата бе завършена отдавна, просто не я бях сканирал. Става въпрос за портрет на съученика ми Краси (aka BK aka PunX_n0t_DeaD), който мисля, че се получи доста добре, като изключим факта, че лицето му е малко по-разтеглено от реалноста.

Моето слънце... ;(

Днес си отиде един от малкото хора, за които някога ми е пукало истински. Отиде си моето Слънце. Отиде си моята Дени. Загина в катастрофа два дни преди да се прибере в Лондон и сега според някои е на по-добро място. Не знам дали е така, но знам, че е дълбоко в главата ми и никога няма да си иде от там.

Преди малко повече от година аз успях по подобен на този начин да напиша колко е важна тя за мен и да й пратя файла. Каза, че се е разплакала докато го е чела. Сега аз плача. За пореден път днес. Всяка мисъл, всеки спомен за нея кара сълзите да се стичат по лицето ми. И не искам да ги спирам. Нито мога, нито искам.

Обичах я. Тя значеше адски много за мен и се надявам, че го знаеше. И за една нощ животът на мен, моите съученици и всичките й приятели, а те бяха много, се промени. Защото тя вече няма да е сред нас. Няма да ни радва с усмивката си, няма да ни стопля с излъчването си. И поне мен това ме съсипва. Сигурен съм, че въобще не съм единственият.

Не мога да си представя как се чувстват родителите й. Надявам се да се справят, макар че ударът, който са понесли е ужасяващ. Няма да говоря за вина. Ако започна ще кажа неща, които може би са продиктувани от емоцията и не са правилни. Сега не мога да мисля трезво. Не знам дали скоро ще мога.

Неописуемо е усещането, когато класната ни влезе в час и каза, че нашата съученичка ни е напуснала (защото тя е и винаги ще бъде част от този клас). Неописуемо е как се чувства човек, когато започне да си приготвя дрехи за следващия ден и осъзнае, че може би подготвя облеклото си за погребението на някой много близък за него. Неописуема е болката, когато помисля за нея, когато помисля, че повече няма да я видя или да говоря с нея, че няма да я прегърна...

Класната ни каза, че това е съдба. Майната й на съдбата! Защо животът ни трябва да е предначертан? Защо животът на едно 17-годишно момиче трябва да приключи така? Класната ни каза и че „дядо Боже” прибирал при себе си добрите хора. Прекалено добри бих казал аз. Какъв е този бог, който взима при себе си едно малко момиче? Никакъв...

Утре или вдругиден най-вероятно ще е погребението й и ние ще направим едно последно изпращане на може би най-лъчезарния и слънчев човек, който познавах. И ще плачем... както плача сега. Не мога да пиша повече. Не виждам и смисъл.

Обичам те, слънце, и ми липсваш... почивай в мир.

Препоръчана банда - Red

Незнайно как през миналата година се добрах до песничка нареченa Breathe into me. Тя ме израдва до някаква хипер степен, но за бандата чувах за пръв път. Казваха се Red и както се досещате е трудно да намериш нещо на банда с такова име. Оказа се, че по бг тракерите и в data.bg няма други техни песни, но след маааалка справка с The Pirate Bay изнамерих EP-то им от 2006 - End of silence, и се постарах да го кача в Data.bg, за да може и вие да имате достъп до тези уникални песни.

Няма да крия, че бандата ми стана любима от раз. Невероятни мелодии и просто бруталистично изпълващи с радост душата ми текстове, съчетани с невероятния глас на вокала. С нетърпение чакам следващия им албум. Дотогова вие се насладете на този. Личните ми песни фаворити са: Already Over, Breathe into me, Gave it all away и Break me down. Ето ви линк към директорията с албума:


Приятно слушане! ;)

Малко хвърчащи из главата ми мисли... стига да ви се чете

В последно време съм гаден. Ама много гаден. Даже аз самият трудно се понасям, а по принцип обичам себе си прекалено много. Държа се кофти с хората макар и не винаги да е явно. Държа се зле и с личността, която най-малко го заслужава. Не искам да е така, но не мога да се контролирам. Дразня се за глупости и най-малките неща ме карат да се вбесявам. Въпрос: Защо? Отговор: Защото така ми харесва :) Бъзикам се, това не ми харесва въобще и искам да го променя. Но не мога. Прекалено нервен съм и действам без да мисля.

Това трябва да се промени. И се старая да го променя. Старая се да бъда по-добър човек, личност, бля-бля-бля... Да, аз. Онова 18-годишно момче, което се мисли за бог. Онова 18-годишно момче, което вярва толкова силно в себе си, че често подценява околните. Въпреки това ми качество (или недостатък... според мен май е качество) аз се опитвам да се променя, отново да се адаптирам в средата си и да се чувствам в свои води. Ако успея ще е добре не само за мен, но и за всички, които ме познават.

Сегашното ми състояние се отразява зле и на творчеството ми. Не съм рисувал може би от месец. Имам голямо желание, но просто ми липсват идеи. Ако някой може да ми помогне с някоя стойностна идея, с която да имам желание да се заема, ще я приема на драго сърце. Уау, последното изречение беше много... човешко. Може би наистина успявам да се променя :) Или може би просто се опитвам да звуча учтиво и приканващо. Всъщност няма особено значение, схванахте идеята от какво имам нужда.

Моментът ми се струва подходящ да спомена, че пробвах да напиша песен :D Опитът беше по-скоро неуспешен. Да не говорим, че записах готовите куплети и припева. И не, няма шанс да получите линк за записа :D Стана плачевно зле, но идеята му бе да запомня мелодията. За това става. Някой ден, ако довърша песничката, ще я изпея като се напия и ако някой се усети да направи клип обещавам да получите записа (bow)

"Луната спи безплъъъъътен, призрачен сън..." Ша й еба и номерата, както би казал колегата NMP. От идеята за моята песничка се сетих за чуждите. Скоро ще взема да ви препоръчам някоя друга ритмична китареста песен, за да не ви се налага да прибягвате до мозъкоклетъчноубиваща чалга. В последно време слушам все весели, и все качествени песнички. Музиката продължава да е основния ми изразител на емоции. Онзи ден изпях без музика Rollin в стаята си. И се получи доста добре. Дано и съседите мислят така, тъй като не пеех особено тихо. Това ме подсеща колко много обичам тази песен. Поздрав :)

Това е. Ако някой е стигнал дотук - браво за смелостта и търпението. От време на време ще има още подобни покъртителни изповеди, тъй като ми действат успокояващо. Не ми пука дали някой ги чете, важното е да "си кажа мъката". Всичко е мъка. Точка.

PS: "Не се опитвайте да променяте света насила, така че да ви харесва. Променете себе си, за да се впишете в него, и ако успеете той неусетно ще се промени, за да съответства на истинското ви Аз." Бирова мъдрост. All rights reserved ;)

A Dark Tale - Част 37

Място: стария път към заводите за метал
Дата: 29 февруари 2008
Час: 17:35

Мартин застина на място. Адам се приближаваше към колата прекалено бързо и бившето ченге нямаше време да мисли какво е влязло в главата на предполагаемия му партньор, затова той извади пистолета си и излезе от колата. Дулото на оръжието бе насочено към главата на Дивайн, но това нито го уплаши, нито го накара да спре. За няколко секунди той вече бе до Мартин, опрял чело в неговия пистолет. Купър не можеше да стреля и не искаше да го прави. Това убийство щеше да го накара да се чувства като предател... и щеше да му струва прекалено много. А и Дивайн като че ли не искаше да го нарани. Просто беше подготвен.

-Какво, по дяволите, правиш тук? – попита Адам. Студената усмивка не слизаше от лицето му, но казваше думите нервно и отсечено. Опасна ситуация за Мартин.

-Търся те. Изчезна без да кажеш каквото и да било. – каза той. –Притесних се.

-За мен или за белите си дробове? – отсече Дивайн студено.

Това сякаш напомни на Купър за болеста му. Той се почувства задушен, закашля се и изплю още малко кръв върху стария път. Това му действие го разконцентрира и той неусетно насочи пистолета надолу. С едно бързо движение Дивайн го взе, разглоби го за секунди и го хвърли обратно в таксито. Кашлицата на Мартин се засили и той падна на колене опитвайки се да си поеме въздух. Замисли се дали Дивайн не го е предизвикал по някакъв начин. Вече не бе сигурен на какво е способен този човек... или каквото там беше вече.

Адам отвори една от вратите на таксито и се настани на мястото до шофьора. Хлапето беше на път да изпадне в шок. Ръцете му трепереха и той се долепи до своята врата, гледайки ужасено в Дивайн. Той дори не го дари с поглед. Просто оглеждаше пътя напред през стъклото.

-Страхуваш ли се? – попита Дивайн. Шофьорът кимна, но Адам нямаше как да забележи. –Няма смисъл да се страхуваш от смъртта. Не е нищо особено. Случвало ми се е да умирам... преживява се, ако мога така да се изразя.

Хлапето продължаваше да гледа улашено човека до себе си. Студеното ми изражение, леката му перверзна усмивка. Шофьорът хвърли поглед навън към Мартин, но той изглеждаше все така зле. Не можеше да се намеси по никакъв начин.

-Сега... – започна бавно Дивайн. –Аз ще кача този човек отвън в колата ти, а ти ще го върнеш там откъдето сте дошли. Нито той, нито ти, нито някой друг има място тук. Сега отивам да свърша една много важна работа и е в твой интерес, когато започна да си далеч оттук.

Хлапето кимна отново. Дивайн все още не го гледаше, но беше сигурен, че шофьорът е разбрал, затова слезе от колата и помогна на давещия се в собствената си кръв Мартин да стане. Изведнъж кашлицата на Купър се успокои и гърдите му се отпуснаха. Пристъпът бе отминал. Дивайн го погледна право в очите. В лявата му ръка все още имаше нож, чието острие беше поне 20 сантиметра дълго. Достатъчно, за да прекрати мъките на Купър, но изглежда не това бе целта на Адам.

-Последното ми събуждане... – каза той. -... бе заради сън. А ти знаеш какво сънувам аз. Великия, единствен, уникален Бог... Тя бе така добра да ме информира, че Месията изглежда е по-силен отколкото е предполагала и се налага да го ликвидирам веднага. Така че се наложи да тръгна без да те предупредя, защото знаех, че ще хукнеш след мен и ще се налага.... да те разубеждавам.

-Въпреки всичко аз тръгнах след теб. Трябва да ти пазя гърба. – каза Мартин задъхано. Все още не можеше да диша напълно свободно.

-Да, направи го. И сега ще се върнеш.

-Не можеш да ме спреш да дойда с теб. – каза Купър уверено. В този момент Дивайн избухна и го улови за яката на шлифера.

-Мога да те разпоря още на момента! Това мислиш ли, че няма да те спре! Ако искаш да бъдеш излекуван ще се върнеш в града и няма да ми се пречкаш! Ясно ли е? – яростта направи лицето на Адам червено. Вените по врата му изпъкнаха, а отражението на ножа светеше в очите му. Купър си спомни нощта, когато бе видял прераждането на Дивайн и той бе убил няколко от Докоснатите. Почувства страх, какъвто чувстваше тогава. И все пак успя да се опита да се противопостави:

-Ами ако умреш? Ако Месията те победи или пък въобще не стигнеш до него, смазан от Докоснатите?

-Те няма да се опитат да ме спрат.

-Откъде си толкова сигурен? – попита Мартин замислено. Някакво странно съмнение мина през главата му за секунда.

-Защото Месията иска да ме убие собственоръчно. И аз ще му предоставя шанса да се опита да го направи. – Адам се разсмя. Смехът му още повече смрази кръвта на Купър.

-Ти си луд...

-А ти си слабоумен ако го осъзнаваш едва сега. – каза Дивайн без да се замисля. –Сега ще се качиш в тъпото такси и ще се върнеш в града. Ако се проваля, което е почти невъзможно, ще се наложи да си част от защитата на Хевънспорт, защото съм сигурен, че гражданската война не е далеч. А и да успея да убия Месията, не е сигурно дали такава война няма да има...

Мартин отново се усъмни в плановете на Дивайн, но нямаше какво да направи. Ако продължеше след него рискуваше не само своя живот, но и живота на Ийв и шофьорът. Те бяха невинни. Мисълта за Ийв сякаш я повика и Мартин чу гласа й:

-Може би аз ще успея да ви вразумя, господин Дивайн. – погледът на Адам сякаш я прободе. Изглежда не я бе забелязал досега и това изненада и самия него. Тя бе слязла от колата и сега стоеше срещу тях от другата й страна. Очите им се срещнаха и той за момент се почувства слаб. Идеята да остане и да я изслуша се появи в иначе непоколебимото му съзнание. Той се постара да разкара тази мисъл.

-Доколкото разбирам отивате на самоубийствена мисия. – продължи д-р Блес. –Не е нужно да го правите. Може би ако се върнете с нас...

-Име? – каза Дивайн.

-Блес. Доктор Ийв Блес.

-Доктор?! – учуди се Адам и се ухили поглеждайки към Мартин. –Значи си решил да вземеш за подкрепление професионална помощ, а? – Купър не каза нищо. Адам се обърна към Ийв. –Съжалявам, докторе, но ако се опитам да се върна всички ще бъдем застреляни от скритите патрули на Докоснатите край пътя. Охраната им е по-голяма отколкото вие тримата сте забелязали. А и аз нямам намерение да се връщам. Ако вие си тръгнете сами най-вероятно ще ви оставят живи, но аз вече съм тръгнал по пътя си и не мога да се откажа. Прекалено вдъхновен съм! – усмивката не слизаше от лицето му.

-Път към Ада, бих казала аз. – опонира му Ийв.

-Това място не може да се сравнява по нищо с Ада, докторе. Бил съм там. – той се засмя и тъй като все още държеше Купър за яката, го набута вътре в таксито. Мартин не се противопостави. Просто застина на място на задната седалка и заедно с шофьорът зачакаха за развитие в разговорът между Дивайн и Блес. Двамата продължаваха да се гледат право в очите, а колата стоеше между тях.

-Може би ако отделите само минута...

-Не. – отсече Адам. –Имам много минути, но не виждам полза да оставам тук и да говоря с Вас, въпреки че ако обстоятелствата бяха по-различни бих ви отделил няколко часа. Но... отдавна се промених и сега имам други цели в това, което условно може да бъде наречено „мой живот”.

-Споделяте много информация без да бъдете подканен. Хубаво качество. – каза Ийв.

-Знам. Жалко, че малко хора го осъзнават. – Адам трясна с ръка по тавана на колата и извика на шофьора: -Пали колата! Предлагам да се качите, докторе. Няма да е приятно ако трябва да се прибирате пеша.

-Ще се кача ако ми обещаете да посетите кабинета ми... в случай, че тази лудост, която сте намислили проработи и оцелеете.

-Хахаха, обещания... Добре, така да бъде, обещавам. – Адам се държеше изненадващо мило и това направи впечатление на стоящия в колата Купър. Изглежда уменията на Ийв и помагаха в общуването с него.

-Радвам се, че се разбрахме, господин Дивайн. – тя влезе в колата, а Адам за малко остана да се взира в мястото, на което се бе намирала. Колата бавно потегли назад. Дивайн обърна поглед натам. Ийв все още го изучаваше с поглед, шофьорчето се опитваше да се успокои и гледаше през задното стъкло, за да не излезе от пътя, а Купър все още продължаваше да гледа безсилно към Дивайн. Единствената му надежда за живот бе тръгнала на сигурна смърт и той не можеше да е щастлив. Когато хлапето намери подходящо място за обръщане, той обърна колата и с пълна газ отпраши към града.

Дивайн остана на място за секунда, усмихна се някак самодоволно, прибра ножа си и продължи по своя път. Продължи към старите заводи за метал. Продължи към базата на всички Докоснати. Продължи към т.нар. от Ийв „Ад”...

A Dark Tale - Част 36

Място: улицата пред укритието на Дивайн и Купър
Дата: 29 февруари 2007
Час: 10:19

Мартин изскочи на улицата и се огледа разтревожено. Нямаше и следа от Дивайн. Поредното му изчезване, но този път ги нямаше всичките му ножове... Адам бе намислил нещо и бе тръгнал да го прави без да предупреди партньора си. Или каквото там му се падаше Купър. Самият Мартин не знаеше какво значи той за Дивайн, но сега бе сигурен, че заслужава поне обяснение, когато Божието протеже решеше да се изнесе от укритието им, взимайки всичките си оръжия. Можеше да направи всичко и Мартин не можеше да е там, за да му пази гърба. А някой определено трябваше да го прави.

Купър махна на едно такси и се качи. Сядайки на задната седалка, той се загледа разсеяно в седалката пред себе си. Трябваше да измисли къде може да е Дивайн.

-Господине, накъде? – гласът на шофьора го стресна. –Господине?

-Ами... – започна Мартин нерешително. –Карай към покрайнините на града. Знаеш ли пътя за някогашните заводи за метал?

-Да, но това сега е опасно място. Не ми иска да карам натам.

Мартин извади две стотачки от джоба си. Дивайн се бе постарал да ги снабди с много пари, като той не се бе интересувал от къде са. Важното беше, че сега щяха да са от полза.

-Тези ще стигнат ли? – попита той, подавайки банкнотите на шофьора.

Очите на таксиметраджията светнаха. Весела усмивка се появи на лицето му, когато той взе парите от ръката на Мартин.

-И още как. Тръгваме.

Колата потегли. Шофьорът беше почти хлапе. На 18 или 19 може би. Интересно как бе взел книжка и разрешително. Караше със средна скорост – нито бързо, нито бавно. Стараеше се градският трафик да не му пречи, като същевременно не предизвикваше излишен хаос. Мартин се облегна на седалката и се замисли какво ще стане ако не намери Дивайн. Ами ако вече бе мъртъв? Ако вече всички шансове за излекуване на болните му дробове не се бяха изпарили? Той разтресе глава, за да разкара тези мисли. В този миг погледът му бе привлечен от една сграда. Стори му се изключително позната, макар да не успя да се досети веднага защо. Изведнъж му просветна. Беше посетил това място преди няколко дни. Тук се помещаваше кабинета на Ийв.

Купър взе решение на мига. Той хвана шофьора за рамото и му каза:

-Спри за малко тук. До няколко минути се връщам.

Другият на възрази, тъй като вече му бе предплатено. Мартин слезе от колата и влезе в голямата сграда. Качи се в асансьора и за по-малко от минута бе в чакалнята на старата си позната. Имаше две жени на средна възраст и едно хлапе, най-вероятно някой дребен бунтар. Купър им хвърли само един поглед, след което подмина бюрото на секретарката и нахлу в кабинета. Ийв беше вътре. На канапето в единия край на кабинета лежеше един мъж, а тя го изучаваше с поглед, седейки зад бюрото си.

-Мартин, какво става? – каза тя изненадано. Пациентът подскочи уплашено при вида на бившето ченге.

-Дойдох, за да ти дам това, което поиска. – каза Мартин, докато секретарката се опитваше да го избута извън кабинета. Неуспешно естествено.

-Теса, остави г-н Купър намира. Нека чуем какво има да каже. – каза д-р Блес.

-Нямам много за казване. Просто ти предлагам да се махнеш от този задушен кабинет и да дойдеш с мен, в случай, че искаш да се запознаеш с най-интересния човек, който си срещала. – Мартин говореше бързо и я гледаше право в очите. Там веднага се забеляза онзи малък пламък на любопитството, тласкащо човека към извършването на големи глупости. Ийв бе точно на прага да направи точно това.

-Идвам. – каза тя и половин усмивка се появи на лицето й, издавайки разбудения й интерес. –Теса, отложи всичките ми часове за днес. Отивам с г-н Купър и не знам кога ще се върна.

-Но... – секретарката се опита да възрази.

-После заключи кабинета и иди на пазар. Няколко покупки ще те поосвежат. – Ийв свали докторската си престилка, облече едно късо черно яке и тръгна към вратата. –А вие, г-н Хейли... - каза тя на мъжа върху канапето. -Напуснете жена си. Тя е курва. Ще е глупаво да продължавате да си тровите живота с нея. Приятен ден!

Тя излезе от кабинета и Мартин бързо тръгна след нея. Слязоха с асансьора и се качиха в таксито. Шофьорът бе увеличил музиката и си пееше.

-Мари-а-хииии, мари-а-хуууу, мари-а-хаааа, мари-а-хаха!

-Хей! Извинявай! Ехо! – на Купър му се наложи да изкрещи, за да му обърне внимание младият шофьор, изглежда подвизаващ се в таксито си и като певец-аматьор.

-Оу, не ви видях. Здравейте, госпожо! – той кимна на Ийв, след което спря музиката. –Тази песен за мен вече е класика. Много ме радва.

Мартин стоеше и го гледаше нервно. Трябваше да търси Дивайн и не му беше до обсъждане за песни с неясен произход и разстройващ сексуалната ориентация текст. Шофьорът погледа малко в съсредоточените очи на Купър, по едно време изглежда схвана намека и запали колата.

-Продължаваме към заводите, нали? – попита той.

-Да.

-„Заводите”? Мисля, че след като ще се возим имаш възможност да ми разясниш какво става? – попита Ийв. По гласа й се усещаше, че настоява за обяснение. Мартин знаеше, че все някога ще трябва да й каже.

-Какво ще си помислиш ако ти кажа, че има Ад и Рай? Че има Бог и Сатана, и че двамата постоянно са замесени в случващото се тук на Земята? – той се опита да започне разяснението си с въпроси. Така се надяваше тя да не го сметне за луд.

-Няма да си помисля нищо. Просто ще извадя рецептурната си книжка и ще ти напиша рецепта, за да си купиш едно много хубаво и полезно лекарство. – неуспех. Тя със сигурност го помисли за луд.

-Е, сега рецептурната ти книжка не е у теб и ще трябва да ме изслушаш. – той говореше сериозно, защото така шанса тя да му повярва бе по-голям.

Ийв се замисли. Изглежда се питаше дали не е направила грешка, тръгвайки след него, оставяйки пациентите си да я чакат. След кратко мълчание тя каза кратко и ясно:

-Говори.

И Мартин започна разказа си. Каза й, че някога е разследвал Адам, че наскоро се е срещнал с него и е станал свидетел на способностите му. Каза й за сънищата си, в които Господ му е давала инструкции. Каза й истината за смъртта на Никола Петров и случилото се в „Хилтън”, тъй като и тя бе повярвала на масово разпространената лъжа, че са отговорни Докоснатите. Купър и премълча някои неща. Като например причината да помага на Адам и да е толкова загрижен. Според него това беше излишна информация.

-Уау, какъв разказ. – възкликна Ийв накрая. Вече бяха на пътя към заводите, а от Дивайн нямаше и следа. –Ти наистина ли очакваш да ти повярвам? Имам в предвид... хайде, Мартин, познаваме се от времето, когато беше в полицията. А сега ми пробутваш някаква фалшива фантастична история. Освен това отиваме към мястото, за което целият град знае, че стана бърлога на всички Докоснати. Честно казано започвам да се плаша.

Купър я погледна с отчаяние в очите. Не знаеше как да я убеди. В този миг колата спря рязко.

-Какво става? – попита той. Младият шофьор, който бе слушал разказа наравно с Ийв (грешка на Мартин, за която той се усети прекалено късно), се бе втренчил напред към пътя.

-Мисля, че това е човекът, който търсите. – каза той леко изплашено след всичко, което бе чул за Дивайн.

На около 20 метра от колата, по средата на пътя имаше фигура на мъж. Ходеше бавно към заводите. Шумът от колата бе привлякъл вниманието му и той спря. С бавно движение той обърна глава назад и погледна през рамо към таксито. Студеното изражение на Дивайн не можеше да се сбърка.

-Намерих те. – прошепна Купър. –Е, Ийв, сега ще ми повярваш.

Д-р Блес също гледаше към мъжа отпред. Слаб, с ръст малко над средното ниво, облечен в черен панталон с множество джобове и черно яке, по което на места проблесваха метални орнаменти. Дори от това разстояние тя ясно виждаше погледа му. Начинът, по който гледаше, бе някак... поглъщащ.

-Сега ще има да ми обяснява защо тръгва насам без да ме предупреди. – каза Купър и се опита да отвори вратата, но изведнъж Ийв го сграбчи за ръката. Той я погледна изненадано – погледът й бе насочен към Дивайн. Мартин също погледна натам.

В ръката на партньора му блестеше острие, а на лицето му грееше добре познатата на Купър злорада полу-усмивка. С бърза крачка Дивайн се насочи към таксито...

Историята на Майк

Break the walls doooooown!

Мощни пироефекти и познатата на всички фенове мелодия съпроводи появата на Крис Джерико на рампата. Светлините бяха така силни, че дори пред телевизора си Майк се чувстваше сякаш е в залата заедно с 10 000 други почитатели и наблюдава зрелището на живо. Майк обичаше кеча. Гледаше го от хлапе и когато му бе скучно винаги го разведряваше. Винаги бе мислел, че ако хората разрешаваха проблемите си 1 срещу 1 както става в кеча светът щеше да е едно много по-добро и спокойно място. Насилието на ринга за него бе единственото оправдано насилие. Дори това, което гледаше в момента да беше добре режисиран театър, отколкото спортно съревнование, той си мислеше, че точно тази пряка конфронтация, без замесването на излишни жертви, е правилния изход от всяка свада. Преди години се беше нагледал на насилие. Като всяко ченге. Добре, че бе решил да напусне. Работата като автомонтьор не беше така престижна, нито така добре платена, но поне автомобилите нямаха навика да стрелят по теб или да се опитват да продават наркотици на хлапета.

Майк се замисли точно за това, докато мачът Джерико vs CM Punk започваше. В уж спокойния му квартал в последно време започваха да се случват лоши неща. Най-забележимото бе изчезването на няколко хлапета и широко коментираното пристрастяване към хероина на други. Родителите бяха загрижени. Живеещ сам и без деца Майк не беше замесен в постоянните обсъждания по дворове и пред къщите. Той се стараеше да не говори за това (и за полицейското си минало) със съседите си. Темата не му бе приятна. Единственото дете, към което някога е бил привързан, беше малкия му племенник. Синът на сестра му бе едно живо и жизнерадостно дете. Един ден обаче се оказа, че детето е болно от СПИН. Баща му бе носител на вируса ХИВ и при детето болестта се бе проявила. Когато бе разбрал истината за съпруга на сестра си, Майк го бе пребил. Това бе една от причините да напусне полицията. В последните си дни като полицай той бе стоял неотлъчно до леглото на 8-годишния си племенник. И така до момента, в който момчето не бе починало.

Тези спомени го караха да се чувства загрижен за децата в квартала. Не искаше нито едно от тях да пострада по някакъв начин. Знаеше обаче, че трудно се контролира и не искаше да се замесва с дилърите.

Някакъв шум отвън го накара да се размърда нервно във фотьойла си. Той намали звука на телевизора, Джерико и Пънк все още се „биеха”. Всички лампи в къщата бяха загасени, но той без проблем стигна до прозореца. На 20-ина метра от входната му врата добре облечен мъж удряше през лицето някъде около 14-15 годишно хлапе, докато го държеше с другата си ръка за яката. Майк веднага се досети каква може да е ситуацията. Хлапето е отказало да купи стоката или няма пари да плати някоя стара доза. Детето се съпротивляваше, а дилърът продължаваше да го удря. Майк стисна юмруци. Писна му да стои настрана.

Входната врата се отвори шумно и с уверена крачка бившето ченге се насочи към двамата отвън. Дилърът крещеше нещо на хлапето и не обърна внимание на масивния мъж, който се приближаваше към тях. Това, което го накара да осъзнае опасността бе първият юмрук. Свитата ръка на Майк се стовари върху челюстта на пласьора. Бе млад, на не повече от 25. Тялото му обаче не бе особено силно и ударът го повали. Последваха още няколко докато беше на земята и вече не можеше да се съпротивлява.

-Готов си, хлапе. – каза Майк и обърна поглед към момчето. То държеше пистолет, а дулото му бе насочено към Майк. Хлапето трепереше.

Майк осъзна ситуацията. Беше ставал свидетел на подобни неща и преди. Хлапето се пристрастява, остава без пари и когато отчаянието го обзема взима оръжието на някой от семейството си, без той да знае естествено, и тръгва да краде дрога. Този пласьор обаче изглежда се бе усетил навреме и затова пердашеше хлапето. Ако дилърите мразеха нещо повече от доносници и ченгета, то това бяха пикльовци, размахващи пищови и искащи дрога за без пари. С намесата си обаче Майк бе застрашил и своя живот и живота на пласьора. Хлапето бе пристрастено. Никой не можеше да каже какво ще направи.

-Спокойно, не е нужно да правиш глупости. Дай ми пистолета. – Майк протегна дясната си ръка. Надяваше се момчето да не стреля. Лицето на хлапето бе покрито с пот. То се страхуваше. Не от нощта, не от Майк. Страхуваше се от живота си без поредната доза. Изстрел.

Майк падна върху дилъра по скоро заради инстинкт, отколкото от болка. Показалеца му бе разкъсан, дланта също. Кръвта вече течеше обилно. Имаше късмет, че хлапето не се бе прицелило. Не трябваше да получава втори шанс да стреля. С лявата си ръка Майк бръкна в якето на дилъра. Намери това, което търсеше. Пистолетът прилегна удобно в ръката му и той си спомни дните си в полицията. Знаеше какво да прави – изстрел в крака и хлапето нямаше да има възможност да действа, а и щеше да се размине само с кратък престой в болница.

Майк хвърли един поглед назад. Не бе очаквал да види това. Хлапето не бе изплашено. В очите му вече се четеше гняв и озлобление. Пистолетът сочеше главата на Майк. Този път нямаше да пропусне целта.

Гледайки в очите на момчето Майк си спомни за племенника си. Спомни си колко ценен е един детски живот за хората, които го обичат. Сега обаче трябваше да избира – своя живот или животът на хлапето отсреща. Трябваше да реши.

Изстрел. Единия пистолет падна на земята. Последва го и тялото на момчето. От дупката близо до дясното му око потече струя кръв. Задната част на черепа му бе отнесена.

Майк остави пистолета на дилъра на земята и се разплака. Трепереше. Току що бе убил 14-годишно момче. Току що бе отнел един все още неизживян живот. Майк се сви на топка и продължи да плаче. Ръката му все още кървеше, но не му пукаше. Вече не му пукаше. Чуха се викове. След това се появиха първите прииждащи хора. Последваха светлините и сирените. След тях вървеше тъмнината...

* * *

2 месеца по-късно Майк бе изпратен на електрическия стол. Призна всичко. Обясни и ситуацията, но съдебните заседатели не се поставиха на негово място. Ако той беше на тяхно място също не би го направил. Преди да умре той бе получил това, което иска. Беше ескортиран до гробищата, където посети първо гроба на момчето, което бе убил, а след това и гроба на племенника си. Същата вечер го екзекутираха. Същата вечер в квартала му бе намерен трупа на момче, починало от свръхдоза пред телевизора си, гледайки кеч....

Моето творчество... Част 22

Ето и едно tribal лого, което отдавна чака да бъде публикувано... :D Става за tatoo-сче, така че може да го пробвам в скоро време ;)

Мъка е... :D

Абе... изби ме на простотия. Мъка е. Извинявам се на всички (не знам защо го правя, но все пак...) затова, че не пиша кой знае колко редовно в блога. Ще се стегна и това ще се промени. Иначе продължавам да твърдя, че ако някой има желание и някакъв талант може да получи поле за изява тук, стига да поиска. Уважавам таланта и желанието в хората.

Скоро ще има нови неща... нарисувани, написани, всякакви. Заемам се със създаването им още сега. А дотогава поздрав за всички:

Приказка за дърваря

Имало някога един дървар. Той живеел заедно със семейството си в малка дървена къща насред гората. Имал жена и две деца: момче и момиче. Били близнаци и от деня на раждането им суеверният им баща считал това за зла поличба. Всяка сутрин той подготвял дървен материал за големите, алчни корпорации, производителки на хартия. Давал дървото за хранителни продукти и дрехи – тук пари не им били нужни.

Един ден жената се разболяла. Нямало начин да види лекар или да й бъдат набавени лекарства. Камионът с продуктите пристигал другата седмица, а се намирали и далеч от града. За три дни състоянието на жената се влошило невероятно бързо. На четвъртия ден тя починала, а бащата обвинил децата си. Те били прекалено малки, за да разберат, но животът им щял да се промени забележимо дори за техния чист и непорочен ум. Дърварят погребал жена си и от този момент спрял да се грижи за близнаците. Смехът в къщата бил забравен. Момчето и момичето се оправяли сами в къщата, докато баща им бил навън, а когато се прибирал вкъщи никой не се опитвал да му се пречка. Той започнал да поръчва алкохол заедно с храната. С всяка следваща размяна между него и клиентите му алкохолът ставал повече за сметка на храната. А близнаците бавно растяли. Вече били изминали десетина години от раждането им. Нито те, нито баща им знаели точно колко... Те не помнели, той нехаел. Цепял дърва по цял ден, смесвайки работата с пиене, прибирал се мъртво пиян и лягал да спи. Момчето гледало как баща му цепи дървата с брадвата си и започвало да си задава въпроси. Защо той се държал така? Какво са сторили? Къде са сбъркали? Отговори обаче нямало.

Една вечер бащата се прибрал по-пиян от обикновено. Влязъл в стаята на децата си. Те спели. Той се приближил до леглото на малката си дъщеря. Алкохолът и животинското в него надделели... той вече не бил човек. Момчето се събудило от шума. Усетило само страданието на сестра си, но го било страх от бащата. Не направило нищо. Това се повторило още няколко пъти. Момиченцето търпяло и плачело по цял ден, а безуспешните опити на брат й да я успокои го карали да се чувства слаб. Една нощ той решил да се опълчи на баща си. Пияният дървар го вързал за едно дърво зад къщата и го пребил с дръжката на една стара брадва. Момчето останало цяла нощ да виси от дървото, а на другата сутрин сестричката му успяла да го свали с помощта на един стол.

Същата нощ бащата отново се прибрал пиян. Отново влязъл в стаята на децата си. Отново легнал в леглото на дъщеря си. Отново съзли започнали да се стичат по малкото й лице. И тогава брадвата разтворила черепа на бащата на две. Втори удар. Трети удар. И още. И още. И още. Тялото на дърваря заприличало на голяма купчина месо, а цялото легло било в кръв. Момиченцето не знаело какво става, тъй като очите й били затворени както всеки път. Тя бавно ги разтворила заради шума. Пред нея, с брадвата на баща им в ръце, стоял нейният брат. Дрехите, ръцете, лицето му... всичко било червено. Тя не можела да разбере какво става. Все още объркана и уплашена тя продължавала да плаче... Брат й се усмихнал и тихо казал: „Не плачи. Аз съм тук.”

На другата сутрин на края на гората пристигнал камионът, който трябвало да натовари нарязаното дърво и да остави продукти на семейството. Но никой не го чакал. Вместо това шофоьрът чул от вътрешността на гората само далечното ехо от невинен детски смях...

18

Хах... 18. Интересна цифра. Нищо повече от останалите, но по някаква интересна случайност на тази възраст се навършва пълнолетие в България. И по някаква случайност днес, 2 април 2008 година аз ставам на 18 и вече съм пълнолетен гражданин на тази република. Няма вечерни часове, няма забрани за употреба на алкохол, няма вече тормоз :D Има само множество отговорности, които ще ме чакат оттук нататък, и фактът, че вече мога да бъда съден :D Ех, весел живот. Целта на този пост, драги четящи го, е да споделя с вас радостта си от идването на този момент. Няма да се получи както исках, поради факта, че в моите ръце не мога да запазя и една стотинка, но може би ще го празнувам след няколко месеца, когато имам достатъчно пари :D Весело ще е, обещавам ;) Сега обаче празника ще мине спокойно. Горе долу... Може и да направя някоя и друга простотия, но тя ще е непредумишлена и ще помогне за запомнянето на този ден.

Какво да ви кажа. Благодаря на всички, които ми честитиха, честитят ми и ще ми честитят. Честит рожден ден на мен. Дано още 180 години празнувам тази палава дата. Това е. Ако продължа да пиша ще надраскам някоя сантиментална глупост и ще се разрева като някой хлапак... Приятно прекарване на 2-ри април ;)

WrestleMania XXIV - Резултати и мнения

Първо няколко думи за организацията - невероятни пироефекти, страхотна атмосфера на стадиона и множество добри entrance-и. Идеята ринга да бъде покрит беше много добра, а и все пак куфарчето трябваше да виси някъде Very Happy Като единствен проблем мога да спомена лекия проблем с електричеството, започнал в Bunnymania мача и продължил в WWE Championship-a. Сега за мачовете:

Belfast Brawl: JBL defeated Finlay - получи се по-добър мач отколкото очаквах. Може би заради факта, че е opener, но успя да ме надъха и точно, когато ми стана интересно, взе че свърши. Победата за Брадшоу не съм я очаквал. Сега нещата ми изглеждат някак незавършени... Иначе brawl-a си го биваше. Само малко кръв му липсваше.

CM Punk wins the Money in the Bank Match- адски добър мач! Много спотове, като дори и тези, които не се развиха по план кефеха! Шелтън за пореден път беше героя на мача, подпомаган от Карлито и Морисън. Пънк, Кенеди и Джерико помагаха за поддържането на атмосферата. Имам странното чувство, че присъствието на MVP беше само, за да се конфронтира с Мат Харди. Това беше и един от най-интересните моменти в мача. Искрено се зарадвах да видя Мат. Колкото до победата на Пънк - дойде много изненадващо за мен, но се радвам за него. Всички знаем на какво е способен => заслужава title reign много скоро.

Battle of the Brands: Batista defeated Umaga - разочарованието на вечерта.... Този мач беше по-лош отколкото очаквах. Не знам защо трябваше цял мач Умага да мачка Батиста и накрая той да победи с некадърно направена Batista Bomb. Вече не съм особено обнадежден от факта, че враждата им трябва да продължи...

ECW Championship: Kane defeated Chavo Guerrero (c) - New Champion - когато разбрах, че Кейн е спечелил Battle Royal-a се зарадвах, но идеята, че най-вероятно ще падне от Чаво не ми хареса. За моя ОГРОМНА радост (аз съм си Kane mark от хлапе Razz ) след един Chokeslam той взе шибаната титла. Това беше един от най-големите mark out моменти в живота ми! Който каквото и да ми говори - Кейн залужава проклетото злато! А това, че мачът бе кратък е без значение. С няколко секунди го утвърдиха отново като monster, а и Чаво (най-вероятно) бе наказан за възможното му присъствие зад кулисите на iMPACT.

Career Threatening Match: Shawn Michaels defeated Ric Flair - най-емоционалния мач, който си спомням. И двамата дадоха всичко от себе си. Рик направи невероятен мач за човек на неговите години. Отдавна не го бях виждал в такава форма. Майкълс, както на всяка предишна Mania, се постара "to steal the show". И успя. На моменти дори повярвах, че Рик може да спечели и да се retire-не доброволно. Toва обаче не стана. Той се "помоли" за втори Sweet Chin Music и го получи. И заплака... Няма да крия, седейки пред компютъра си аз изпратих тази легенда с леко ръкопляскане и сълзи. Нищо, че гледах rip на шоуто. Нищо, че публиката в Орландо го направи 10-ина часа преди мен. Това няма значение. Една легенда си отиде от WWE по възможно най-уникалния начин. Поклон!

BunnyMania Lumberjack Match: Melina & Beth Phoenix defeated Maria & Ashley - ммм, ставаше за гледане, а и Снуп Дог рулира. Clothesline-a за Сантино ме разби! После и целувката с Мария... нямам думи. Човекът се постара да се получи добро шоу. Момичетата също, макар че изгасването на тока дойде и за тях като гръм от ясно небе. Поносим мач.

Triple Threat WWE Championship: Randy Orton defeated Triple H, John Cena - Oк, стана почти същото като през 2006: малко време за трима добри кечисти. Мачът трябваше да се проточи още доста и щеше да стане с пъти по-добър. Сега само краткоста му и изолирането на Ортън го направиха по-малко добър. Края? Невероятен :D Не знам, просто както всички останали и аз бях отписал Ранди. Изглежда от WWE обаче са съгласни, че заслужава да бъде шампион още малко. Изненадата на вечерта

Floyd Mayweather defeated Big Show - стана много по-интересен и развлекателен мач отколкото съм очаквал. Победата на Мейуедър беше ясна, само ме издразни как след края на мача изведнъж беше в отлично здраве... Тъпо боксьорче. Радвам се, че няма да го виждам отново.

World Heavyweight Championship: Undertaker defeated Edge (c) - New Champion - след като го пренебрегнаха миналата година, тази Тейкър получи същинския главен мач. Доста добър при това, с много напрежение. Streak-а винаги ми се струва застрашен, така беше и сега. Болката в гърба (която май бе истинска) на Гробаря малко позабави мача, но не развали цялостното ми впечатление от него. Краят също бе много изненадващ и според мен е добре, че разчупват образа (и поредицата от победи с Tombstone) с използването на хватката за предаване за победата. Крайно време е обаче да й измислят име :) Острието също се постара. Това момче заслужаваше този main event.

Подкаст: BIRECAST Брой 9 - Spider-Man, Venom и филмите на Sony/Marvel

BIRECAST отново е тук! След като последните два месеца бяха доста натоварени, деветият брой на подкаста, в който си говорим за най-разли...