Обичам сивото си яке. Наистина. То си е моето яке. Всеки мъж трябва да има свое си яке. Както обяснявам на много хора напоследък, то е пригодено да ме защитава от всякакви опасности. В единия джоб се намира разтварящо се, остро приспособление, с което да се защитавам от физически опасности. В един от вътрешните джобове има магическа кутия, чието съдържание ми помага да не се сдобия с наследници преди съзнателно да съм ги пожелал. В наистина големия ми външен джоб са Тефтерът ми и две химикалки - средството за спасяване на идеи от възможността да потънат в забрава заради отнесеността ми. И за финал, тъй като аз целогодишно съм хремав, трябва да отбележим, че винаги има място за пакет носни кърпички. Обичам сивото си яке. Моето яке.

Първи прогнози за WrestleMania 27

Първите ми прогнози за WrestleMania 27, макар тя да е на повече от 3 месеца разстояние и да мразя да я прогнозирам преди Royal Rumble:

~ Wade Barrett vs. Undertaker
~ John Cena vs. CM Punk
~ Triple H vs. Sheamus
~ Randy Orton vs. Chris Jericho
~ Edge vs. Christian

 За един мач е ясно, че някога ще се случи, макар че може и да е преди Манията (Punk/Cena). Със спечелването на King of the Ring от Шеймъс мисля, че стана ясно и че ННН ще си отмъщава като се върне, така че и те най-вероятно ще имат мач, който обаче също може да е преди Мания. За другите мачове аз лично виждам някакви признаци и възможност да се случат, но няма да ги обяснявам сега. GG.

Писмо до Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа,

Не знам дали така трябва да започват писмата до теб, защото не съм писал такова от... повече от десетилетие, ако изобщо някога съм писал. Сигурно се чудиш защо намираш това тук, а не в старата си дървена пощенска кутия. Просто е - 2010 г. е. Защо да пиша писмо на хартия и да го пращам на някакъв измислен адрес, когато мога да напиша пост в блога си. Когато тръгнеш да google-ваш имената на всички деца по света (девствен съм, честно, можеш да ме броиш за дете) и напишеш "Антон Биров", ще изскочи блога ми, ти ще видиш импровизираното ми писмо и всичко ще се нареди. Да си го признаем - няма откъде другаде да събираш информация за толкова много хора, освен от Google. Или може би от WikiLeaks, но ме съмнява те да се занимават с такива въпроси.

Какво искам от теб... За разлика от малките големоглави и сополиви кретеноиди не искам нищо материално. Знам, че ако поискам нещо такова едва ли ще можеш да ми го осигуриш, а и днес качеството не е на почит и сигурно щеше да ми домъкнеш някой боклук, произведен от джуджета-китайци. Винаги съм се чудил как намираш средства за толкова боклуци? Да не би "Дядо Коледа" да е само алтер-его и ти всъщност да си някой палав милиардер като Батман? Не е нужно да отговаряш, само продължи да четеш. Та не искам нищо материално. Не бих отказал две страхотни близначки, нямащи нищо против да са замесени в тройки и да правят секс една с друга (не виждам как между сестри може да е кръвосмешение) в случай на изискване от моя страна, но не мога да си пожелая подобно нещо, тъй като съм обвързан. Не е правилно. Затова се насочваме към нематериалните неща.

Не искам световен мир. Би било глупаво от моя страна да си пожелая подобно нещо, при условие, че ще се намерят една камара американски хипита, които да се молят за това, а месец по-късно родната им държава да се намеси в корейския конфликт. Примерно. Ще проявя известна доза егоизъм и ще си пожелая да съм щастлив по празниците. Това искам от теб - осигури щастието ми по празниците. Не знам как ще го направиш, но ти си шибания Дядо Коледа, все ще измислиш нещо. Направи някаква магийка, която да предпази крехката ми душевност от депресии, да ме зареди с енергия, че и с по-голямо количество простотия, ако се налага. Когато простея се чувствам щастлив. Виж, дори познатите ми ще спечелят от това - за да предпазиш мен от негативни настроения се постарай и те да са предпазени от депресии, нерви и сдухвания, които могат да се отразят на мен. Виждаш ли колко готин съм? Подсигурявайки моето щастие ще се погрижиш за много други. Не е трудно, ще се справиш. Магии разни, заклинания, някое друго подшушване. Можеш!

Предполагам, че за изпълняване на желанието ми няма да се наложи да идваш у нас. И без това идеята някой да се опитва да влезе в стаята ми през комина (печката ще бъде запалена, предупреден си) не ми допада. Все пак, в случай, че се справиш добре и аз съм хипер щастлив по празниците и много доволен след това, догодина ти обещавам да ти оставя пържола и халба бира под елхата. Да си го признаем - човек с явни проблеми с теглото като теб изглежда не си пада по сладките и млякото, затова ще ти дам това, за което сърцето ти жадува. Като споменах сърцето ти - най-вероятно си на годинки, така че е добре да помислиш сериозно и да започнеш да се ограничаваш.

Предполагам имаш някакви изисквания, за да даряваш радост по Коледа, така че нека те информирам, че бях доста послушен през годината: не съм се сбивал, стараех се да съм с една идея по-мил с хората (макар и благодарение на лицемерието ми) и най-важното - не съм изневерявал. Колкото до папкането: хапвах повече от предни години, макар да не ми личи, тъй като за разлика от теб аз трудно качвам. Благодаря ти предварително в случай, че се погрижиш да остана доволен. Ако решиш обаче да пренебрегнеш молбата ми то те чака ново писмо, пълно с клетви, които никак няма да харесат на теб и семейството ти.

Вярващ, че дебелият ти червен задник наистина съществува:
А.С.Биров

За блогването

Дремейки вчера се замислих по един доста сбъркан и може би неинтересуващ ви въпрос - блогването като цяло. Стигнах до извода, че това животно не е за всеки, а дори тези, които намират място за него в живота си не подхождат еднакво. Какво имам предвид: следя няколко блога на готини хорица, пишещи интересни неща. Някои по-сериозни от простотиите, които пиша аз, други подобни на моите, трети дори по-зле. "Следя" обаче е силно казано - макар Blogger да ме информира за всичко ново в блоговете им при всяко мое влизане, рядко намирам време и желание да вляза и да прочета нещо. Защо?

Защото може би не съм четящият типаж блогър. Това според мен е най-пълният, а може би и най-добрият вариант на тази... зараза. Не само водиш и поддържаш свой блог, но четеш много други такива и активно участваш в дискусиите под постовете на колегите. Да, но не на всеки му се получава. Отговорът на въпроса "защо?" откривам в причините, които накараха мен да започна този блог преди вече над 3 години - ясното съзнание, че блогът е перфектната почва да показвам нещата, с които се занимавам. Разкази, рисунки... тук е мястото. Дори когато просто искаш да тормозиш някого с глупости, но няма кой да те слуша (т.е. когато си в attention whore режим) блогът идва на помощ - написваш всичко, което те тормози, постваш го и все ще се намери поне един адски отегчен от всичко човек, който да загуби няколко минути, четейки написаното от теб. Както правите вие в момента, между другото.

Та от моята гледна точка много от блогърите, с които съм се сблъсквал, особено по-младите, действат като мен - запознават се с чудото на блогването и започват да го използват изцяло за лични цели, но някои (като мен) така и не успяват да се приобщят към съществуващите блогърски общности. Което може би и не е задължително, макар че най-вероятно ще осигури на един блог много по-дълъг живот. Точно темата за живота на един блог породи всичките ми размисли по въпроса.... Обмислях дали пък на bireto.blogspot.com не му е минало времето, дали страстта ми към блогването не си е отишла безвъзвратно и няма смисъл дори да се опитвам да пиша по нещичко от време на време. Все пак тъжната статистика показва ужасно нисък брой постове за октомври, ноември и декември в сравнение с всички други предходни месеци и години. Блогът е в криза, факт. Не, че броят на постовете в един блог е определящ за качеството му. Ако ще и 50 поста на месец да пляскам (което скоро може да стане, но за това малко по-долу) това в никакъв случай няма да повиши качеството на блога. Все пак при мен трудно може да се говори за качество... Знаете какви простотии пиша, все пак.

Но не, това колко дълъг (а и донякъде смислен) се получи този пост ясно показва, че все още изпитвам влечение към това да ви занимавам с глупости. Да, не съм типичния блогър. Не мога да очаровам огромни публики с нещата, които пиша, но пък съм на мнение (може би силно погрешно), че имам малко, но пламтящо ядро от верни фенове, които поглъщат всяка глупост, която съзнанието ми роди. Което е приятно (attention whore частта се обажда). Интересно... стигнах до момент от писането, в който се питам "защо изобщо написах това и каква беше цялата му идея?". Хъх... както и да е. Само едно последно нещо преди да сложа край на мъките ви за днес:

Microblogging-a е нещо, което привлече вниманието ми тези дни. Не за друго, ами защото наблюдавайки Стената си в Facebook стигнах до извода, че голяма част от веселите простотии (и не чак толкова простотии), които ми идват наум са прекалено кратки, за да бъдат поместени тук под формата на пост. И все пак според мен заслужават внимание и място в блога. Мислех си за интеграция на статусите от Facebook направо в блога, но не е нещо, което да е лесно за постигане, а и не ми се занимава. Twitter също не е вариант, тъй като все още продължавам да не виждам смисъл от него като отделен сайт (ако някой ден се регистрирам там и започна да го ползвам редовно някой да ми припомни предните ми думи). Точно затова реших, че в крайна сметка ще си драскам тук - едно изречение, един абзац - няма значение. Ако ми дойде наум, считам, че трябва да го споделя с вас, верните ми читатели (или може би "читател" - може да си останал само един/една), ще го поствам тук под формата на пост, колкото и зле да повлияе това на вида на блога. Поне очаквам да повлияе зле, тъй като организацията "Заглавие, дълъг спретнат пост" вече няма да я има.

Та така... нека спаменето ми тук започне сега! И с тези малки простотии съм сигурен, че рано или късно ще направя и 50 поста за месец. И да, знам, качеството ще продължи да бъде все така ниско.

Мир.
Биров.

"Свръхнатурално"

Зори прикри очите си с длани и заплака. Вратата не спираше да се тресе, блъскана от нещото отвън. Удар след удар, всеки следващ по-силен от предния. Зори изпяща. Вдигна глава и се огледа за друг изход, но малкия килер имаше само един такъв – заключената врата. Същата тази врата обаче бе и единствената защита от нещото вън. Пантите вече поддаваха. Още няколко удара и вратата падаше. Зори отново прикри лицето си и се сви на колене, но тогава, ей така – от нищото, блъскането спря. Зори погледна вратата и изчака няколко секунди. Започна бавно да се приближава към нея, когато отвън се чу глас:
-Хей! Отвори вратата!
Тя се дръпна рязко и се подпря на стената.
-Отвори проклетата врата! Тук сме, за да ти помогнем, но няма как да го направим ако ще стоиш вътре цяла нощ!
-Пич пич, по-спокойно, може да е изплашена. – скастри го друг глас.
-Може би и аз съм изплашен и не искам да стоя тук, чакайки да й дойде настроението да излезе. Онзи плешивец може да се върне много скоро и ти добре го знаеш.
-Добре, остави ме да говоря с нея. – каза вторият глас. – Хей, ние с брат ми наистина сме тук, за да ти помогнем. Онова нещо, което те преследваше, вече го няма, но както брат ми каза то може да се върне много скоро, така че, моля те, отвори вратата, защото трябва да се махнем оттук.
Зори си пое дъх, опита се да се успокои и отключи вратата. Отвори я плахо. От другата страна стояха двама млади мъже – единият беше по-едър и висок, с по-дълга коса. Носеше черно яке с качулка, а в ръцете си държеше фенер. Имаше мило изражение и определено не беше онова, което я преследваше преди малко. Другият, по-дребният, беше с кожено яке, къса разрошена коса и намръщена физиономия. В ръката си държеше нож. Когато видя ножа, Зори се отдръпна назад.
-Не, не, спокойно! – каза й едрият – Няма да те нараним. Ножът е за онова, което е след теб. Ние сме от добрите.
-Кои сте вие? – проплака тя.
-Аз съм Батман. – каза намръщеният – Това е Робин, отвън ни чака Батмобила. Ако не искаш Жокера да изтърже с нож красивото ти личице за закуска, по-добре ела с нас.
-Пич пич! Стига! – спря го отново едрият и се обърна към Зори - Аз съм Спас Калашников. Това тук е брат ми Антон. Тук сме, за да те спасим.

*представете си как по монитора ви се размазват вътрешности под звуците на къркорещ стомах*
СВРЪХНАТУРАЛНО

С участието на: С.Терзов, А.Биров
Със специалното участие на: Зорница П.

Зори излезе от входа на жилището си, а двамата братя вървяха плътно до нея от двете й страни, оглеждайки се постоянно. Пред блока бе паркирана стара черна кола, но Зори не можеше да определи марката. Можеше да определи само, че е прекалено стара. Качи се на задната седалка, а Калашникови седнаха отпред. Спас зае шофьорското място, а Антон седна до него с пистолет в ръка.
-Хайде, съкровище, не ме предавай! – каза Спас и завъртя ключа. Стартера изстена измъчено, но колата не запали – О, не, не, не! Не сега!
-Пич пич! – изкрещя му Антон и стана още по-намръщен.
-Какво става? – попита плахо Зори.
-Батмобилът не иска да запали. – ухили се иронично Антон.
-Не... – прекъсна го Спас – Това не е Батмобил, окей? – обясни той на Зори, сякаш на нея това не й беше ясно – Това е Волга 24, върхово постижение на съветското автомобилостроене. Просто изисква малко по-добро отношение, за да си върши работата.
-Или може би иска да се пенсионира. – каза Антон.
-Не започвай отново! Ще се справи. Давай, миличка! Докажи на този идиот, че греши. – Спас погали волана с една ръка, а с другата пак завъртя ключа. Колата запали. Спас се усмихна, прибра един кичур коса зад ухото си и погледна със задоволство брат си.
-Млъкни! - каза Антон без да му е било казано нищо.
-Няма ли да тръгваме? – изкрещя им Зори изнервено – Онова нещо може да се върне.
-Права е. – каза Спас.
В същия момент върху предния капак се стовари тялото на дебел и плешив мъж в униформа. Имаше необичайно големи ръце, които бе вдигнал над предното стъкло, готвейки се да го разбие. Зори отново изпищя. Спас даде газ, след което рязко заби спирачки и дебелакът падна от колата. Антон се показа през прозореца и стреля в него, при което тялото се изпари.
-Това беше той! Това беше той! Това беше той! – не спираше да повтаря Зори.
-Да, знаем. – прекъсна я Антон – И не е той, а е то.
-Какво е?
-Дух на митничар. – каза Спас докато вече караше възможно най-бързо по булеварда.
-Моля?!? – опули се Зори.
-Поне така предполагаме. Вид чудовище е.
-Не съществуват чудовища...
-Видя ли как се изпари? Да не мислиш, че е нинджа.
-Аз.... – Зори не знаеше какво да каже.
-Спокойно, много хора не вярват в такива неща. В апартамента ти имаше множество разпилени банкноти. Или си много богата или с теб е имало някой друг.
-Приятелката ми Це. – отговори Зори – Говорихме си за някакви неща, когато този мъж... това нещо се появи и се опита да ме нападне. Тя скочи да ме защити и тогава това нещо я сграбчи. В следващия момент нея я нямаше, а от ръцете му се изсипа огромен куп с пари. Веднага се скрих в килера и тогава се появихте вие.
-Да, дух на митничар е. – заключи Спас.
-Но какво означава това? И защо е след мен?
-Духът на митничар, както мисля, че ти става ясно от името, е същество, което преследва хора, които скоро са преминавали границата между две държави. Пътувала ли си скоро?
-Да, наскоро се върнах от Испания. – отговори Зори.
-Ясно. Със самолет?
-Да.
-Така си и мислехме. – каза Спас - Следим го от две седмици. Започна да атакува всички пътници на полета, с който си се прибрала. Така процедират духовете на митничари – харесват си даден полет или автобус и започват с атаките над хората, които са пътували с него.
-Но не ги убиват. – намеси се Антон – Вместо това сграбчват жертвата с големите си алчни ръце и я превръщат в банкноти.
-Значи... Це е мъртва?
-Или вече е истинско съкровище. Зависи как гледаш на нещата. – засмя се Антон.
-Пич пич! – скастри го Спас.
-Съжалявам.
-Боже мили... боже мили... какво ще правя сега? - тихо каза Зори и заплака.
-Спокойно, ще изгорим международния ти паспорт и духът на митничаря ще изчезне. Ако изгориш паспортът на някоя от набелязаните му жертви, той умира... отново. За постоянно.
-Ти взе паспорта, нали? – Спас попита брат си.
-Не, ти трябваше да го вземеш. Аз бях зает да размахвам нож.
-Пич пич! Неее! – Спас рязко завъртя волана и колата се понесе по обратния път.
-Защо се връщаме? – попита Зори.
-Защото този идиот не е взел международния ти паспорт! – отговориха двамата братя едновременно.
-Вие... вие сте ужасно странни. Но, моля ви, направете нещо.
-Къде държиш паспорта си?
-В спалнята. В нощното шкафче.
Колата спря.
-Тук слизаш. – каза Спас.
-Но защо? – попита Зори.
-Намираме се пред данъчното. Духът на митничар няма да се доближи до това място. Най-вероятно още се навърта из апартамента ти и чака да се прибереш. Ние ще идем там и ще се погрижим за него. Сутринта ще можеш да се прибереш.
-Добре. – каза Зори преди да слезе от колата - Казвам се Зори, между другото. И ви благодаря.
-Няма за какво. – отвърна Антон – Наш дълг е да се грижим за красивите момичета по света.
-Пич пич, ако Тя те чуе... – усмихна се Спас.
-Тихо! – прекъсна го Антон – Да не си посмял да кажеш името й! Да вървим да убием онзи дух.
Колата потегли, а Зори застана пред входа на данъчното, чудейки се как изобщо е попаднала в цялата тази ситуация.

Няколко минути по-късно Волгата спря пред жилищния й блок. Спас и Антон слязоха от колата и се спогледаха.
-Този път ти ще държиш фенерчето и ще търсиш паспорта, а аз ще размахвам ножа. – каза Спас.
-Добре, стига да се справиш добре с това.
-Ще се справя по-добре с това отколкото ти с момичето. „Наш дълг е да се грижим за красивите момичета”. Хаха, това ще ти излезе през носа.
-Пич пич! – изсъска Антон – Стига. Да вървим.
Двамата бавно се изкачиха по стълбите до етажа на Зори. Вратата на апартамента й още беше отворена, лампите все още бяха загасени. Влязоха тихо, оглеждайки се за духа на митничар. Стигнаха до спалнята без признаци за чуждо присъствие. Антон веднага отиде при нощното шкафче до леглото. Точно когато го отвори, Спас изхвърча през вратата.
-Спаси, какво става?
-Духът е тук! – изкрещя брат му – Изгори паспорта, аз ще го забавя.
Антон започна да се рови из шкафа в търсене на международния паспорт на Зори, а през това време Спас се опитваше да отбягва опитите на духа на митничар да го сграбчи. Подхлъзна се в банкнотите, които до преди половин час бяха представлявали тялото на приятелката на Зори – Це, и падна по гръб. Духът на митничар се нахвърли върху него, но Спас успя да хване ръцете му и напрегна мускулите си, за да задържи зловещите лапи далеч от себе си.
-Намери ли го? – подвикна той на брат си.
-Зависи какво ти трябва. – отвърна Антон, докато хем учудено, хем намръщено оглеждаше някакъв вибратор. Хвърли го назад и продължи да рови. Следващото, което изрови бяха белезници с розов пух. – Трябваше да й дам номера си. – прошепна Антон, когато чу Спас да крещи.
-Антоне, намери проклетия паспорт и го изгори!
-Добре, добре!
Сякаш по поръчка паспортът се озова точно пред очите на Антон, макар и на дъното на шкафа. Той го изкара, поля го с малко бензин и му драсна една клечка кибрит. Книжчицата изгоря за секунди. Заедно с нея се изпари и духът, който се опитваше да сграбчи Спас. Той си пое дълбоко дъх и се надигна от пода, след което отиде в спалнята.
-Какво те забави толкова?
-Арсеналът на една обичаща удоволствието жена. – отвърна Антон.
-Моля?!?
-Няма значение. Да се махаме.
В коридора Антон се спря, наведе се и започна да тъпче джобовете си с банкнотите, разпилени по земята.
-Пич пич, - обърна се към него Спас – тези банкноти... са били тялото на другото момиче. Моля те!
-Прав си. – каза Антон и спря – Това, което прибрах ми стига, ще оставим другото, за да помогне на Зори да преживее загубата на приятелката си.
Спас поклати отчаяно глава, докато Антон минаваше покрай него, след което погледна парите.
-Да се надяваме поне, че няма да реши да я кремира...

Час по-късно Волгата бе паркирана на една поляна извън града. Спас се ровеше из двигателя из с помощта на фенерчето си, а Антон броеше събраните пари. Спас погледна за секунда настрани и видя, че на няколко метра от тях стоеше късо подстригано чернокосо момиче с дълъг бежав шлифер.
-Нелиел! – усмихна се той – Радвам се да те видя.
-Спас. – каза момичето с равен и спокоен глас, след което погледна другия брат. –Антон.
-Хей, бейб! – с явно притеснение я погледна Антон – Липсваше ми.
-Чух. – отвърна Нелиел, след което проговори с гласа на Антон: -„Наш дълг е да се грижим за красивите момичета по света.”
-Недей така, знаеш, че се опитвах да я успокоя.
-Някой ден ще те успокоя за вечни времена. – отговори Нелиел. –Сега обаче нямам време за това. Имам предостатъчно работа в Рая. Дойдох само да ви кажа, че съм ви намерила интересен случай, но ще ви дам повече детайли, когато ги имам.
-Никога не отказваме малко работа. – каза Спас все така усмихнат – Честно казано не бих отказал да погледам и как нареждаш този неверник тук.
Брат му му хвърли един злобен поглед, след което се обърна към ангела пред себе си, защото, да, в действителност Нелиел беше ангел.
-Не ми се сърдиш, нали? Знаеш, че винаги съм готов да се реванширам.
-Знам.
-Само по шлифер ли си?
Нелиел вече бе изчезнала, така бързо както се бе появила.
-Няма секс за теб тази вечер, лошо момче. – засмя се Спас и се зарови отново под капака на Волгата.
-Смей се, отворко. Някой ден обаче няма да има хотел наблизо и с малкия ми ангел ще използваме колата ти по най-бруталният възможен начин. Дано тази бричка става поне за това....

КРАЙ
Изпълнителен продуцент: С.Биров (той плаща интернета, той е плащал и за компютъра)
В ролята на Нелиел: Н. Димитрова
Екипът благодари на заводите на ГАЗ за създаването на Волга 24 през далечната 1968 година

"С книги под завивките" - свенлив дебют на двама влюбени и четящи блогъри/влогъри

Като погледна назад, сякаш всичко наистина започна с книги. Темз тъкмо беше поела работата с блогъри в издателството, в което работеше тога...