"Антон в Страната на чудесата" - Част 20 (Финална)


Дори не знам как стана. Секунда по-рано Малък Ти, драконът на Кралицата, бе опитал да ме захапе. В опита си да се измъкна бях залитнал (а може би заради ракията...) и панирайки се от възможността да падна във врящата вода на басейна, се бях хванал за врата на люспестия звяр. Тъпото животно (не познавам умни дракони, а вие?) затръска глава няколко пъти, за да ме махне от себе си, но вместо това успя само да ме вдигне във въздуха, откъдето пък се озовах паднал върху гърба му и стиснал го за врата с две ръце. И отново - не знам как стана. Може би наистина бях пил някакъв елексир, а не ракия.

Главоболието, което ме нападна след тази малка каскада, ми подсказа, че греша и всъщност съм пил точно ракия. Но не ми пукаше - бях по-смел отколкото някога съм бил през живота си и се опитвах да яздя ш*бан дракон. Колко хора могат да се похвалят с подобно нещо?

На Малък Ти обаче не му хареса, че съм на гърба му. Изрева недовлно няколко пъти, след което с един скок разби тавана на залата. За мой късмет едно от крилете му ме предпази от това да бъда премазан между него и камъните. Навън вече почти се бе стъмнило. Драконът започна да размахва крилете си и се вдигна нагоре. Видях целия замък под нас, а пред главния му вход можеше да се забележи малката групичка отдалечаващи се фигурки. Надявах се, че Терзий, Стойка и Принцесата са сред тях, в противен случай единствената полза от първата ми среща с дракон щеше да е безплатният урок по езда. Малък Ти се въртеше, във въздуха, опитваше се да ме достигне с лапите си или да ме удари с глава, но аз се бях вкопчил в него като дете в скъпа играчка и нямах намерение да се пускам. В един момент обаче на тъпото (дали?) животно му светна някаква лампичка и реши да се издигне възможно най-високо. Постепенно ми стана трудно да дишам. Драконът изглежда бе готов да жертва и себе си, за да убие мен.

Колкото и неуместно да прозвучи ще кажа, че точно в този момент нещо студено докосна чатала ми. Дръпнах едната си ръка от врата на Малък Ти и започнах да тупам по дънките си, за да разбера какво е. И успях - беше ножът на Болката, онзи със златната кобра на дръжката. Извадих го и с все сила го забих във врата на дракона, там където допреди малко бе стояла ръката ми, която сега държеше ножа. Малък Ти моментално се спусна надолу и отново опита да се върти. Аз обаче се държах още по-здраво, като сега дълбоко забития нож ми помагаше за това. Когато драконът се успокои за секунда, аз извадих острието от врата му и го забих отново. И двете ми ръце вече бяха покрити с лепкавата му кръв. Малък Ти вече не издаваше заплашителният си рев, а вместо това по-скоро скимтеше. Без капка жал за трети път забих ножа във врата му. Вече летяхме много близко до земята и тялото на дракона задираше короните на дърветата. Малко след третия удар той не издържа и се заби в земята, а последното, което си спомням от този момент е как отскачам от влачещото се в земята драконово тяло. "Златната кобра", ножът, не успя да ми помогне да се задържа - плътта се разкъса и ножът се освободи от врата на дракона, а аз продължавах да го стискам здраво докато летях в мрака.

*            *              *

Сякаш от много далеч чух гласа на Терзий да ме вика. Нещо удари лицето ми, а след това усетих студеното докосване на вода. Влезе в носа и устата ми, при което рязко отворих очи и се надигнах, бършейки лицето си. Тогава разбрах, че гласът не е бил на бронирания рицар, а на най-добрия ми приятел. Онзи, полицая, с който тръгнах на лов преди да започне цялата тази история. Стоеше и ме гледаше разтревожено, а в ръката си държеше бутилка с минерална вода.

-Добре ли си? - попита ме той.

Не знаех какво да отговоря. Бях объркан. Все пак всичко беше сън? С толкова много детайли, толкова много действие? Огледах се. Беше ден, някъде по обяд. Бях в гъста гора, но това не значеше нищо. Погледнах ръцете си - целите бяха в кръв. Тя обаче преспокойно можеше да е моя - тялото ми бе сериозно ожулено на много места. Обърнах се назад. Изглежда се бях влачил поне няколко метра по един склон. Бях оставил диря в земята. Това обясняваше ожулванията, а може би и кръвта.

-Добре ли си? - повтори най-добрият ми приятел.
-Да, да... просто главата ми е малко размътена...
-И как няма да е, вониш на ракия. Мислех, че сме взели само бира, когато тръгнахме.

Ракия?!? Погледнах го стреснато. Той изчака малко, но тъй като не казах нищо, продължи:

-Виждам, че си объркан. Всички бяхме толкова разтревожени за теб, най-вече аз, защото вината да се озовеш тук бе изцяло моя. Когато онази мечка ни подгони, ти се затича. Чух само един далечен вик "мамо" и това беше последният знак, че си жив. След като успях да се измъкна от мечката се върнах да те търся...
-Но мен ме нямаше. - прекъснах го аз. Не съм сигурен дали задавах въпрос или констатирах факт.
-Точно така, нямаше те. Търсих те дълго, но накрая се стъмни и реших да се прибера. На следващия ден събрахме група и дойдохме да те търсим отново. От сутринта до вечерта, но теб те нямаше никъде. Използвах свои връзки в полицията, казах на разни хора да следят района и тази сутрин ми се обадиха, че снощи някакви патрулиращи полицаи са чули някакъв шум в района. И ето те теб - на два километра от мястото, където изчезна.
-Колко време ме нямаше?
-Три денонощия. - каза разтревожено той.

Аз се засмях. Първоначално леко, след това още по-силно, докато накрая смехът ми стана леко налудничав. Приятелят ми се смути, същото важи и за двамата други полицаи, които бяха дошли с него да ме търсят. Изправих се, все още смеейки се, и започнах да се оглеждам.

-Не намерихте ли нещо друго наблизо? Нещо голямо? - попитах.
-Не, само теб. Какво има? Сигурен ли си, че си добре?
-Само мен. - повторих аз тихо - Мириша на ракия и ме е нямало три денонощия. Хохохо.

Започнах да оглеждам наоколо и тогава го видях. Блестеше в тревата близо до едно дърво. Отидох и го вдигнах. Все още бе изцапан с кръв.

-Какъв е този нож? - чух гласа на приятеля ми зад мен.
-Това... е моята златна кобра. - усмихнах се и му подхвърлих малкото си съкровище.

Обърнах се към заобикалящата ни гора и си поех дълбоко въздух.

-Ах, този чуден, чуден свят... - засмях се отново и се обърнах към тях: - Да се прибираме.

КРАЙ.

"Антон в Страната на чудесата" - Част 19


Втори рев последва първия и всички във вътрешния двор прекъснаха битката си. Черни рицари, затворници, черни и червени карти - всички стояха вцепенени по местата си, гледаха в посока на този ужасяващ звук и чакаха. Естествено, тъй безразсъдно смелият Сър Терзий бе по-скоро възбуден, отколкото уплашен.

-Това е нашият шанс! - каза приповдигнато той - Щом Кралицата пусне дракона си срещу нас, ще ни е по-лесно да измъкнем Принцесата. А и вече знаем къде да я търсим.

Преди със Стойка да успеем да му кажем каквото и да било, той се затича към малката врата, през която преди малко официално облеченото кенгуру се бе махнало от двора. Фъргюса ме погледна с широко разтворени очи.

-Не можем да го оставим да отиде сам.
-Оф... - тропнах с крак два пъти, за да покажа, че съм недоволен - Но той не ни е никакъв. Аз дори не знам защо съм тук, защо трябва да се занимавам с дракони?
-Не те ли спаси той в гората, онази вечер при "Версус"?
-Да. - наведох глава и въздъхнах - Което ме подсеща... - обърнах се към все още проснатия на земята Деветка Пика и няколко пъти стъпках "лицето" му. Той е плосък, нямаше как да го ритна. Погледнах стоящия над него Шестица Купа - Няма ли да го запалиш, разкъсаш или каквото там си си наумил?
-Няма време. - отвърна ми червената карта - Ако този дракон ни нападне всичко ще е напразно. Чуйте ме, от месеците прекарани сред черните карти, в двореца и около самата Кралица научих много неща, които може да са полезни на Съпротивата ви. - изглежда бе чул подробния разказ на Русата вещица Анна в Съдилището - Идете да върнете своя сбъркан приятел-рицар, а аз ще се погрижа да изкарам останалите затворници от двореца преди да се е появил драконът. Но няма да е лошо да го забавите малко.
-Хей, няма да гоня Терзий и да се занимавам с дракони, ясно ли е? - ядосах се аз, но изглежда червената карта нямаше намерение да ме слуша. Хвана Деветка Пика за ръката и го завлачи след себе си, крещейки команди към затворниците. Те излязоха от своя момент на ужасено вцепенение, отблъснаха черните рицари около себе си и се затичаха към Шестица Купа.
-Аз отивам за Терзий. - каза Стойка - Идваш ли?
-Бъдете проклети всичките... - казах аз, след което моментално се затичах към вратата, през която бяха минали кенгуруто и Терзий. Усетих, че Фъргюса тича след мен и, макар да не можех да я видя, бях сигурен, че се усмихва.

Вратата беше вход на мрачно и тясно стълбище, което водеше някъде под земята. След него имаше още две такива, едно наляво, последвано от още едно отново направо. Сигурно бяхме на двайсетина метра под земята, когато най-накрая минахме през втора врата и се озовахме в голяма каменна зала, осветявана от факли по стените й. В средата имаше нещо като басейн с вряща вода, която факлите осветяваха така, че да изглежда сякаш бе жълта. В средата на басейна бе разположена малка платформа с клетка, в която стоеше момиче с раздърпана мръсно бяла рокля, която преди много време може би бе изглеждала добре. Предположих, че това бе Принцесата.

Вниманието ми обаче бе отвлечено от някакъв шум от лявата ми страна. Бронята на Терзий дрънкаше докато той се биеше с кенгуруто и някакъв брадат тип, най-вероятно охраната на Принцесата.

-Терзий! - извика Стойка и се втурна към него.
-Оставете ме! - отвърна с вик рицаря - Те пуснаха дракона! Спасете Принцесата!

Реших да го послушам и да оставя него и Стойка да се оправят с кенгуруто и пазачът. Следа от дракон за моя радост нямаше. Отидох до ръба на врящия басейн. Тънка пътечка водеше до клетката в средата на басейна, а горещите изпарания от водата ме изгаряха дори в на ръба. Псувах се наум, за дето бях тръгнал да помагам на Терзий, но вече беше късно. Трябваше да направя всичко необходимо. Стигнах до клетката охкайки и потейки се. Принцесата лежеше на пода, най-вероятно в безсъзнание, но по-големият проблем бе липсата на ключ за огромния катинар на вратата на клетката.

-Трябва ми ключ! - изкрещях. Само след секунди бронираният Терзий дотича по пътечката до мен с ключа в ръце и бързо отключи вратата - Ами онези двамата? - попитах аз.
-Стойка Фъргюса се справя достатъчно добре с тях и сама. - отвърна рицаря впечатлено, докато влизаше в клетката. Вдигна Принцесата на гърба си сякаш беше перце, но това ми се стори нормално - макар да изглеждаше плашещо висока, тя бе доста кльощава.

Направих път на Терзий да мине. В средата на пътеката той се обърна към мен, изглежда само, за да ме провери, но вместо да се обърна и да продължи се спря, вторачен в мен.

-Имаме проблем.
-Какъв? - попитах.
-Голям.

Повдигнах вежди любопитно и се обърнах назад, защото ми се стори, че Терзий не гледа мен. Бях прав. Една обърната надолу люспеста глава, с размерите на цялото ми тяло, бе насочена към мен, а златисто-зелените очи ме оглеждаха с нескрит апетит. Огледах се. Драконът на Кралицата през цялото време бе стоял провесен за тавана на залата и сега изглежда бе решил да се намеси.

-Хей... - казах аз и се ухилих, стараейки се да държа пикочния мехур и червата си под контрол - Ти си трябва да си Малък Ти. Макар че изобщо не ми се виждаш малък...

В следващия миг нещо, предполагам крайник на дракона, ме удари така силно, че прелетях над басейна и се стоварих върху някаква маса до една от стените. Дясната ръка ме болеше ужасно, а освен счупено дърво под мен имаше и стъкла. Някаква остра миризма ми помогна да не загубя съзнание. Огледах се и видях множество бутилки да се търкалят около мен. В главата ми се зароди поредната лоша идея.

-Аааааа! - чу се пронизителен крясък, но гласът ми бе непознат.
-Уоу! Драконът току що изяде кенгуруто! - чух гласа на Стойка Фъргюса - Къде е Антон?
-Драконът го изхвърли върху някаква маса с отвари. - чу се в отговор гласа на Терзий.
-Няма как тук да има отвари! - възпротиви се Стойка с напрегнат глас. Изглежда все още се биеше с пазача - Не видяхме магьосници, а само този пиян пазач!
-Пиян?! - сепна се Терзий.

Когато се изправях, погледът му бе насочен към мен, а Принцесата все още бе на едното му рамо. Аз бавно направих няколко крачки и пуснах на земята току що изпразнената от мен двеста и петдесет милилитрова бутилка. Кръвта ми гореше, самодоволна усмивка покриваше лицето ми, а можех да усетя и силата в погледа ми. Или поне тогава си мислех, че погледът ми излъчва сила.

-Антон... - каза Терзий - Що за отвара си изпил? - изглежда все пак не бе загрял.
-Не отвара. - облизах устни аз - Ракия!

Оглушителният рев на дракона се чу отново, но този път бе с пъти по-силен, защото все пак бяхме в едно помещение със звяра. Изглежда бе недоволен, защото Стойка Фъргюса току що бе счупила врата на пияния пазач.

-Изкарайте Принцесата оттук и настигнете останалите. - казах аз и тръгнах отново към врящия басейн - Аз ще ви спечеля време.
-Но това е лудост... - започна Стойка. Обърнах се към тях с лека танцова стъпка. Ракията вече работеше.
-Махайте се бе! Ще се бия с дракон. Не искам да ме разсейвате.
-Истински герой. - промълви Терзий.
-Вдигнете ми паметник! - изкрещях аз, макар вече да им бях обърнал гръб.

Драконът бе слязал от тавана и сега четирите му лапи, с дългите им нокти, се бяха впили в краищата на басейна, а крилете му бяха свити близо до тялото. Очите му бяха насочени към мен. Чух как вратата се затвори с трясък. Вече бях сам.

-Драки, ти люспест кучи сине... пих от галския си елексир и съм готов за втори рунд!

В следващият миг драконът отвори огромната си уста и с нов рев се нахвърли върху мен. Проклет алкохол.

СЛЕДВА... КРАЯТ.
Утре в 10:00

"Антон в Страната на чудесата" - Част 18


Стоях по гръб на върха на стълбището, а Деветка Пика бе вдигнал дилдо-копието си над мен. За моя голяма радост "дежа вю"-то продължи. Защо радост ли? Ами предният път, когато това се бе случило, Терзий повали картата преди главата ми  да бъде пробита от средство за самозадоволяване. Сега обаче Терзий се търкаляше надолу по стълбите и тъй като продължавах да чувам дрънкащия звук на бронята му, удряща се в стъпалата, знаех, че не мога да разчитам на него. Помощта обаче дойде от другаде.

Тъкмо когато гумения връх на копието летеше към мен, Деветка Пика отново бе повален... този път обаче от собствения си партньор - Шестица Пика. Шестицата се надигна на крака и ми подаде ръка. Гледах го недоверчиво.

-Хайде, по дяволите, на твоя страна съм, чужденецо! - каза ми Шестица Пика. Все още не напълно сигурен в това му подадох ръка, за да ми помогне да стана, но с другата хванах дръжката на ножа.
-Какво значи това? - изстена Деветка Пика от земята. Помагаше си със стената, за да се изправи. -Какво си мислиш, че правиш? - забелязах, че гледа не мен, а партньорът си, който току що ме бе спасил.
-Ти наистина не се усети, нали? - каза сериозно Шестица Пика, след което се обърна към мен. -Изплюй се в ръката ми!
-Моля? - вкарах в действие шокирана физиономия аз.
-Изплюй се в ръката ми!
-Не знам какви извратени неща мислите да правите, но аз няма да ви помагам, ясно ли е?
-Няма да правим нищо извратено! - тросна се Шестица Пика. -Просто... се изплюй... в ръката ми!

Тонът му стана заплашителен и аз го направих. Лекичко, но все пак се изплюх. Гаден спомен, но всеки има такива. Шестица Пика дръпна ръката си към себе си, след което започна с нея да търка една от фигурките пика, който покриваха тялото му. Черното се размаза, опашчицата изчезна и отдолу се появи една ярко-червена сърце.

-Шестица Купа! - изсъска Деветка Пика. -Ти, кучи сине...
-Аз, кучи сине! - отвърна с предизвикателна усмивка Шестица Купа (доскоро Пика) и скочи срещу другата карта. Картонените им тела се сблъскаха, макар да се чу по-скоро шляпване, след което двамата полетяха надолу към градината от едната страна на стълбището. Докато осмисля всичко, Стойка Фъргюса вече се бе появила на вратата. Застана до мен, а останалите карти и затворници започнаха да излизат от залата и да слизат по стълбите.

-Добре ли си? - попита ме Стойка.
-Да. Току що Шестица Пика спаси живота ми, нападайки Деветка Пика. Но всъщност Шестица Пика се оказа Шестица Купа.
-Не разбрах нищо, но няма значение. - каза троснато Фъргюса. -Да се махаме оттук! Веднага!

Заслизахме по стълбите. Малък отряд черни рицари вече бе в центъра на обширната градина и се опитваше да препречи пътя ни за бягство. Затворниците и отрядите червени карти тичаха към тях с гневни викове, а ние със Стойка пък стигнахме края на стълбището и помогнахме на зашеметения Терзий да се изправи.

-Какво стана? - попита той.
-Дълга история. - отговорих. -В общи линии Шестица Пика ме спаси от Деветка Пика, който те бе ударил и щеше да убие мен. Оказа се, че Шестица Пика всъщност е Шестица Купа.
-Нищо не разбрах. - измрънка Терзий.
-И аз това казах. - кимна Стойка. -Да се махаме преди да са се появили още черни рицари. Дворецът има солидна охрана и когато всички се появят с нас е свършено.
-Ами Принцесата? Тя е нашата задача. - възпротиви се Терзий.
-Няма време, човече. Искаш ли да оцелеем или не? - тросна се Стойка.
-Стойка е права. - намесих се. -Дори не знаем къде е Принцесата.
-Но ти трябваше да си герой... - каза Терзий. Звучеше така, сякаш ме обвиняваше, че искам да спася кожата си... и всичките си органи.

Преди да успея да му отговоря до нас се появиха разменящите си юмруци Шестица Купа и Деветка Пика. Изглежда не им бе проблем и да викат, докато го правеха.

-Но къде е истинския ми партньор? - крещеше черната карта. -Къде е Шестица Пика?
-Превърнат в пепел от мен! - отвърна червената карта. -Убих го, така както ти уби моя партньор, когато Кралицата взе властта. Победих мълчаливото ти приятелче, но знаех, че битката е загубена. Затова с малко боя, много търпение и тишина заех мястото му, а ти дори не се усети.
-Ти си побъркан!
-Да, и аз ще съм този, който ще те разкъса така, както ти разкъса на две Деветка Купа!

Тъкмо се бяхме загледали в зрелищния сблъсък, когато се чу друг вик. В обратната посока на главния изход, върху една висока стена на двореца, стоеше Кралицата, с наистина огромната си глава. Вече почти залязлото Слънце бе зад нея, което я правеше още по-страшна.

-МРЪСНИ БУНТОВНИЦИ! АЗ СЪМ КРАЛИЦАТА! НЯМА ДА СИ ТРЪГНЕТЕ ЖИВИ ОТТУК!

Битката долу продължаваше и черните рицари падаха един след друг. По всичко изглеждаше, че тя няма да се окаже права и ще успеем се измъкнем.

-ПУСНЕТЕ МОЯ МАЛЪК ТИ! - изкрещя Кралицата. Официално облеченото кенгуру, което бе повлечено с тълпата затворници долу на двора, се сепна.
-Но, Кралице... - каза той, докато зад него един заек и един черен рицар си разменяха ритници. -Малък Ти пази Принцесата. Нужен е там.
-НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! ПУСНЕТЕ МАЛЪК ТИ! ИСКАМ ДА ВИДЯ БУНТОВНИЦИТЕ МЪРТВИ! ПУСНЕТЕ ГОООО!

Кенгуруто заподскача към една малка врата, намираща се на същата стена, върху която бе Кралицата. Отвори я, влезе вътре и трясна вратата след себе си.

-Вече поне знаем къде е Принцесата... - казах тихо. Чувствах се ужасно раздвоен какво да правя.
-Да, но все още трябва да се измъкнем възможно най-бързо оттук. - каза Стойка. -Губим ценно време, да вървим.
-Чувал съм странни неща, но името Малък Ти ми е непознато. - спомена Терзий.

До нас Шестица Купа повали Деветка Пика и започна да го удря в горната му част, там където бяха учите и устните. След като се насити, а противникът му вече бе в безсъзнание, Шестица Купа ни погледна:

-Малък Ти е домашния любимец на Кралицата и вие изобщо няма да го харесате.
-Защо? - попитах аз.
-Защото е дракон.

Точно преди да се засмея на тази поредна нелепост в Страната на чудесата, над целия дворец се чу впечатляващ рев, какъвто бях чувал само докато гледах "Джурасик Парк". Лицето ми бе помрачено от мисълта, че в тук съществуват и дракони, и един от тях сега ще бъде пратен да ме изяде. Не е нещо, което може да направи човек щастлив.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 17


Колкото повече мисля за поведението си в онзи момент, толкова по-сериозно разбирам колко глупаво бе то. Но бях щастлив - преди няколко минути ме бяха осъдили на тъй наречено "скалпиране" и аз бях съумял да се измъкна от присъдата... защото тя вече отдавна бе изпълнена. Мълчанието в залата продължаваше, а аз постепенно смрях да се смея.

-Тюнчи, би ли ми вдигнала боксерките и дънките? - обърнах се аз към медицинската сестра, а тя ме погледнато объркано. След това погледът й премина през палача Болката и накрая се спря върху Кралицата. Лицето й вече бе изчистено от всичките емоции и студеният й поглед бе прикован в мен.
-Вдигни панаталоните му, Тюнчи! Болка, прибери ножа! - нареди Кралицата и стана от стола си.

Двамата й подчинени веднага изпълниха нарежданията и се отдръпнаха в единия ъгъл. Дотолкова бяха объркани, че сега дори не им беше до натискане. Хвърлих един поглед към публиката - очите на Нелиърската котка бяха присвити сърдито, също като устните под тях. Друго не се виждаше. Чух стъпки и се обърнах в другата посока - Кралицата бавно пристъпваше към мен.

-Ти не си осъждан досега. - каза ми тихо.
-Не съм.
-Как тогава си скалпиран?
-Предполагам, че ще ви изненадам, Ваша сърдитост, но там откъдето идвам това не се изпълнява като присъда.

Кралицата мълчеше и стискаше устни.

-Трябва да се направи нещо. Ти си бунтовник, при това чужденец. Трябва да бъдеш наказан.
-Почакайте малко, Ваше агресивност! - казах аз по-високо, за да ме чуват всички в залата. Сега всичко опираше до печелене на време. -Вие вече ме осъдихте, но както всички видяха присъдата вече е изпълнена, макар и доста отдавна. Следователно мисля, че е най-правилно да бъда освободен като се сметне, че съм получил наказанието си. Не е ли така?
-Това не е правилно! Измами ме! Трябваше да кажеш, че си скалпиран, за да наредя да те обезглавят! ТРЯБВАШЕ ДА МИ КАЖЕШ! - Кралицата достигна ръба и главата й рязко се разшири нагоре и настрани. Проблемната ситуация обаче й дойде малко в повече, тя залитна няколко крачки назад и отново се озова седнала в стола си, държейки се за натоварената от мен глава.
-Кралице! Кралице! - дотърча кенгуруто, което бе представило Пекажлиш в Съдилището. -Добре ли сте?
-Трябва... - Кралицата говореше изтощено. -Трябва да го обезглавим.
-Но, Кралице, това е прецедент. - отвърна кенгуруто - Не можем да си позволим да сменим присъдата му ей така. И без това вече има слухове, че наказанията Ви са прекалено сурови.
-Трябва.... - Кралицата покри лицето си с очи и захлипа. Мисля, че я бях разплакал. Никой в залата не смееше да каже и дума.

Аз от своя страна оглеждах помещението и търсех изход. Имаше три врати - тази, през която бяхме дошли от Съдилището; тази, през която бе излязла Стойка Фъргюса; и още една, която не знаех накъде води. Предположих, че тя ще е най-добрият вариант в случай на бягство. Все още бях вързан обаче.

-Докара Кралицата до плач с малката си хитринка. - чух гласа на Нелиърската котка до едното си ухо. -Това е достатъчно забавно, че да ти простя, че не ми каза малкия си план.
-Това не беше план. - отвърнах. -Просто нещата така се наредиха. Имах късмет. Каза ли всичко на Фъргюса?
-Да, и тя веднага излетя да помогне на Сър Терзий, разговорливият ти брониран приятел. Но, честно казано, мисля, че не й беше приятно да ме слуша, нито пък да разбере, че с теб имаме нещо общо. Но и аз не одобрявам хората, с които дружиш тук, така че има ли значение.
-Тази врата... - каза аз, за да насоча разговора в друга посока. Гледах към третата врата. -Знаеш ли накъде води?
-Да, към вътрешния двор на двореца.
-А оттам има ли изход извън самия дворец?
-Да, върви се по-широка пътека и тя води навън. Кроиш планове? - попита любопитно Нелиърската котка.
-Да, но да видим първо какви ще ги надроби Фъргюса...

Още не бях довършил, когато се чу някаква врява и вратата, през която бе излязла Фъргюса, се отвори. Тялото на един черен рицар полетя навътре и се строполи на земята, а след него се показа Сър Терзий с меча си в ръка. Стойка бе успяла! Тя изскочи веднага след него, наметнала някаква ризница и държаща малка палка, силно напомняща полицейска такава. След тях в залата се изляха двата червени отряда карти за игра, както и останалите затворници от затворническото крило. Изглежда Стойка бе решила да играе твърдо и бе освободила всички, и сега те от благодарност, а и опитвайки се да спасят и самите себе си, ни помагаха. Видях, че Кралицата моментално избяга през вратата към Съдилището. Изглежда опасността бе възвърнала силите й мигновенно. Колко типично.

-Терзий, насам! - изкрещях. В залата вече бе настъпил хаос. Черните рицари, които бяха там, бързо паднаха под ударите на освободените затворници. Същото се случи и с зяпачите, които се опитаха да спрат бягството. С множество удари и много кръв живот след живот си отиваха. Не бях свикнал да гледам подобни неща, затова се концентрирах върху своето собствено измъкване. Ръцете ми все още бяха вързани. Поне дънките ми вече бяха вдигнати, което пак бе утеха, нали? Терзий бързо стигна до мен, но палачът Болката го нападна в гръб с ножа си. Бронята на Терзий го спаси от по-сериозно нараняване, но с един ритник Болката изби меча от рицаря. Терзий не му остана длъжен и го удари с металния си шлем в главата. Палачът се свлече в безсъзнание, а върху маската му се появи тъмно петно. Усетих, че въжетата ми се разхлабват - Нелиърската котка се бе показала в целия си блясък, бе хванала ножа на Болката и разряваше въжетата. Тъкмо ме освободи, когато Тюнчи, медицинската сестра, я нападна. Нелиърската котка отби удара й, след което й удари един зловещ шамар, поваляйки я върху тялото на Болката.

-Добре ли си, Антоне? - попита ме задъхан Терзий.
-Да. Значи Стойка успя да ви освободи?
-Главният пазач в затвора не й се опря. Освободихме и останалите - ще имаме нужда от картите в борбата си, а останалите затворници, кой виновен, кой не, ще помогнат за измъкването ни оттук. Но все още не знаем къде е Принцесата.
-А може би е по-добре така. - отвърнах. -Знам, че казах, че ще ви помогна, но всичко ми идва малко в много. Ако не се бяхте появили най-вероятно рано или късно щях да бъда кастриран.
-Съжалявам да го чуя.
-Радвай се, че не стана. Котко? - казах и се обърнах. От Нелиърската котка нямаше и следа. Само ножът на Болката, този със златната кобра на дръжката, стоеше на земята до мен. Наведох се и го взех, след което отново се обърнах към Терзий. -Нелиърската котка ми каза, че тази врата води до вътрешния двор. Оттам ще се измъкнем през главния вход.
-Знам накъде води, да. - каза Терзий. -Но ще трябва да побързаме, ако не искаме всички карти и рицари в замъка да ни обкръжат. И все пак не ми се иска да отлагаме мисията си по спасяването на Принцесата...
-А на мен не ми се иска да умра, така че да вървим.

Ситуацията в залата вече бе по-спокойна, тъй като нямаше съпротива. Моите хора бяха победили поне тук. Трудно е да се каже, че се чувствах като лидер или водач. Не, по-скоро бях човек, който иска да се махне от това място и е готов да се възползва от всяка възможност да го стори. Затичах се, рязко отворих третата врата и се озовах под открито небе. Бях във вътрешната градина, но доста нависоко. Дълго каменно стълбище водеше към земята. Терзий изскочи зад мен и ме хвана за рамото. Миг по-късно чух звук от удар и той залитна падна напред, започвайки да се търкаля по стълбите. Обърнах се и нещо жилаво ме плясна през лицето, хвърляйки и мен по гръб. За мой късмет успях да падна така, че да не последвам Терзий надолу по стълбит.

-Отново се срещаме, чужденецо. - Деветка Пика стоеше със своето дилдо-копие над мен. -Този път обаче ще е последен. - картата надигна копието си, а аз проклех факта, че от всички възможни "дежа вю"-та ми се случва точно това.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 16


С Нелиърската котка стояхме и се гледахме очи в очи. Е, де факто, аз виждах само очите и устните й, защото останалото беше невидимо в момента, но все пак... Тя бе с лека усмивка на лице, а аз бях стиснал зъби до такава степен, че жилите и вените по врата ми изпъкваха.

-Искаш да кажеш, че съм осъден на обрязване?
-Точно така. - ухили се още по-широко Нелиърската котка. -Но не се тревожи, миличък. Виж, ето този... - тя погледна към вързаният Кени Пекажлиш. -Той направо ще бъде обезглавен.

Знаех, че Пекажлиш бе осъден на обезглавяване. Докато говореше с Кралицата разбрах, че вече е бил скалпиран и затова сега ще бъде обезглавен, но тогава изобщо не се замислих какъв смисъл е вложен в това "скалпиран". Сега обаче всичко ми стана ясно. Погледнах към Пекажлиш. Потта по лицето му беше още повече. Облечената като медицинска сестра Тюнчи сложи пред него една масичка с дължината на краката му, след което мина зад него и смъкна дънките и боксерките му. Позицията ми ме предпазваше от по-екстремни гледки, но вече знаех какво предстои.

-Болка, изпълни присъдата! - отсече Кралицата.

Личният й палач застана от едната страна на Пекаж, нагласи с една ръка.... материала, с който щеше да работи, след което вдигна ножа. Едно замахване по-късно и Пекажлиш се тресеше от болка и крещеше "Неееее!". Потръпнах. По моето чело също изби пот.

-Трябваше да ми кажеш по-рано! - обърнах се към очите на Нелиърската котка.
-Сякаш можеше да направиш нещо. А и нали знаеш към какво е пристратена Кралицата. Трябваше да си се досетил, че дори в яда си ще си мисли за... мъжки полови органи.
-Значи сега се очаква онзи психопат Болката да ме обреже пред всички?
-Мхм.
-И ти няма да ми помогнеш да се измъкна?
-Не. - отвърна тя. -Знаеш, че много те харесвам, но това ще е тоооолкова забавно. После обаче ще ти помогна.
-Можеш да ми помогнеш още сега. - отвърнах аз. Мозъкът ми вече работеше. -Беше с мен през цялото време досега, нали?
-От "Версус" насам, да.
-Значи си видяла всичко, което и аз. Къде са затворени Терзий и останалите, как се отварят клетките и т.н.
-Да.
-В такъв случай може ли да направим следното: когато ме отведат там отпред, ти да отидеш при Стойка Фъргюса и да й разкажеш всичко за затворническото крило? Мисля, че тя ще знае как да действа.
-Не мисля, че е проблем. - отвърна ми Нелиърската котка. -Аз обаче ще остана тук да гледам, нали знаеш?
-Не се и съмнявам в теб. Благодаря ти предварително.
-Аз ти благодаря, миличък. - усмихна се тя. -Ти си най-интересното нещо наоколо от векове.

Очите и устните изчезнаха, а рицарите, които ме държаха, ме забутаха напред. Вече бяха развързали Пекажлиш от дървото и го изнасяха навън. Медицинската сестра Тюнчи постави една превръзка върху слабините му и бързо се върна при Болката, който чистеше ножа си от кръвта. Златната кобра на дръжката проблясваше не по-слабо от стоманеното острие.

Вързаха ме за дървото. Обърнах глава назад и погледнах Кралицата. В очите й видях някакъв вълчи глад, жажда за кръв. Беше стряскащо. Погледнах публиката и видях, че Стойка Фъргюса стои на първия ред и кима. Чифт устни шептяха нещо в ухото й. Нелиърската котка вършеше своята работа. След като се уверих в това погледнах напред. Болката и Тюнчи се бяха сграбчили. Той бе вдигнал леко маската си на палач и дори от няколко метра можех да видя езиците им. Няколко души/животни от публиката подсвиркваха. Отново погледнах към Стойка. Нямаше я на мястото й. Огледах се и я видях да излиза през врата зад последния ред пейки. На мястото й сега виждах само реещите се във въздуха очи на Нелиърската котка. Работата й бе приключила. Сега искаше шоу и щеше да го получи.

Кралицата изглежда се изнерви от голямата почивка и озлобено погледна към Болката и Тюнчи.

-Скалпирайте го най-накрая! Аз съм Кралицата. Не искам да викам.

Палачът и сестрата спряха да се целуват, той придърпа маската към лицето си и тръгна към мен с ножа си в ръка. Прехапах устни. Тюнчи постави пред мен масичка с дължината на моите крака (Пекажлиш бе малко по-висок от мен). Болката застана от едната ми страна и видях как стиска ножа все по-здраво. Преглътнах. Тюнчи мина зад мен. За секунди коланът ми бе разкопчан и дънките ми се озоваха на пода. Публиката утихна. Усетих как боксерките ми се смъкват. Болката хвана мъжествеността ми и я постави върху масичката. Всички ахнаха, а аз широко се ухилих.

-Аз съм обрязан от четири годишен, тъпанари! - извиках с усмивка, след което се засмях с глас.

Всички в залата бяха в шок. Публиката бе объркана, Болката бе объркан, защото не знаеше какво да прави, а когато се обърнах и видях лицето на Кралицата ми стана още по-смешно. Объркана, ядосана и тъжна в един и същ момент. Присъдата им се оказа неизпълнима. Сега оставаше да се измъкна, но първо бях решил да се посмея няколко минути и затова продължих да си се хиля в тъй тихата зала...

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Какво чета... (17.07.11)

Започвам с комиксите и това, че довърших "Captain America", Volume 5 (т.е. от 39 до 50-ти брой), като минах и двайсетината броя от брой 600 нагоре, които продължават същата история. В общи линии някои от тях изглеждаха прекалено много като пълнеж и не ми допаднаха чак толкова, колкото предните, в които се говореше за завръщането на Бъки и развитието му като новият Капитан. Набързо го очерниха и бе сложен край на краткия му run с маската и щита и от този месец започва нова поредица, в която Стив Роджърс отново слага стария си костюм. Всичко с цел реклама на филма (който излиза по кината в България на 29 юли, между другото). Дотук бях с Cap.America, поне за годинка, докато се натрупат броеве. Също така прехвърлих mini-story-то "Endangered Species" за X-Men, което някакъв човек с добри намерения бе превел на български и пуснал в zamunda. В общи линии не беше нищо особено, може би защото цялата история е за това как Ханк МакКой (Beast) търси начин да възстанови изчезналия мутантски ген в някогашните му носители. Нищо особено. Започнах и "New Avengers", но върви бавничко, пък и нямам желание за четене на комикси в момента.

Дотук с книжките с картинки. Минаваме на книгите. Харесах си няколко заглавия от семейната библиотека на приятелката ми, но с две не сполучих поради една или друга причина. Но какво прочетох?

"Братството на талисмана" на Клифърд Саймак е едно доста приятно и неангажиращо фентъзи. В нещо като алтернативна Земя се е случило така, че постянни набези на т.нар.Орда на злото са пречели и продължават да пречат на човешкото развитие, заради което през 1970 г. светът все едно все още е в Средновековието. Млад благородник е изпратен на мисия, която трябва да го отведе от единия край на Англия до другия, като в себе си носи ръкопис, който може да докаже съществуването на Христос. Независимо дали му се иска или не, около него се събира интересна дружинка - негов добър приятел, бойни кон и куче, магаре, стар отшелник, вещица, дух, демон, ездачка на грифон... И всички те трябва да избегнат най-лошото (пряка среща с Ордата, да), докато благородника се опитва да изпълни задачата си. Както казах кратка (240 стр., мисля), лека и приятна книжка.

"Шерлок Холмс и дяволският крак" на Артър Конън Дойл, от някакава поредица с книги за детектива, издадена от изд. "Труд". Поради факта, че е сборник с разкази, дълги средно около 40 стр., тази книга също се четеше доста леко. Втората й половина бе обемна, тъй като се явява романа "Долината на страха". Той е разделен на две части - в първата Холмс и Уотсън разследват убийството на богаташ, застрелян в собствената му къща, а във втората половина се разказва историята, довела до събитията в началото, като действието вече е в САЩ и показва зараждането на една от първите мафии. Не очаквах нещо подобно от Конън Дойл и честно казано ми хареса доста. Имам намерение да прочета всичко за Холмс рано или късно, но за това има време.

Сега започнах "Фирмата" на Джон Гришам, но за нея повече като я довърша, защото не ми допада да споменавам в края на тези постове книги, които така и остават непрочетени. Четете повече. Мир.

Punk. CM Punk.

Както наскоро май споменах в един пост, не съм гледал кеч от вече над 2 месеца. В смисъл... не гледам редовно. От последното PPV на WWE изгледах само Крисчън-Ортън мача, защото ми харесва как се сработват двамата. Иначе като цяло интересът ми е почти нулев и изобщо не ми дреме какво става в WWE, какво остава за TNA (IW) или ROH. Животът е все така интересен и без гледането на кеч. Но все пак....


CM Punk. Че съм фен, фен съм му. Не това обаче е причината отново да се заинтересувам какво става покрай него в WWE. Причината е това, което той прави в последния си месец там. След като обяви, че на 17 юли договорът му изтича и се маха от компанията (ама... не по сценарий, for real), бях малко разочарован, но Пънк изкара a-game-а си, дет' се вика, и ме накара да изгледам последните му две изяви в RAW. Първо - страхотното промо отпреди около три седмици, в което уж не по сценарий каза една камара истини за WWE в момента, прекрачвайки всякакви граници на няколко пъти:


След това беше suspend-нат (много добър начин да се извърти историята и да изглежда с една идея по-истинска). Когато нещата отново придобиха горчиво-лигав WWE привкус с последвалото промо на Сина и заплахата на Винс, че ако Сина загуби от Пънк ще бъде уволнен (хей, чета резултатите поне), Пънк се завърна и оправи нещата, смазвайки с още две изяви в рамките на един RAW - първо мега силен откриващ сегмент (развален от Сина) и след това един толкова свеж като идея финален сегмент, че дори горях от нетърпение да го видя (но отново развален от Сина). В общи линии Пънк прави нещо, което аз поне под тази форма не съм виждал досега. И го прави толкова добре, че чак ми е интересно да гледам.

Откриващо промо на Пънк
Live Contract Negotiations - Пънк и МакМеън

Жалкото обаче е, че почти сигурно след 17-ти той се маха от компанията, с което най-вероятно ще бъде сложен край на единствената истински интересна история в последно време. Ако стане чудо и той спечели мача си (и остане в компанията) може да се замисля отново да започна да гледам редовно поне RAW. Но шансът е малък, така че почивката продължава. Но в понеделник с интерес ще гледам Money in the bank (поне Сина-Пънк) и дано повечко хора в Щатите платят, за да направят същото, че на WWE да им дойде акъла.

Damn... wrestling is boring these days. Да живеят комиксите. Хохохохо.

PS: Може би най-накрая пораствам...
PS2: Yeah, right. Good luck with that.

"Антон в Страната на чудесата" - Част 15


Гледах изнервено към Стойка, докато Русата вещица Анна разказваше на Кралицата всичко: как с Терзий сме се озовали в къщата й, как го е омагьосала и той й е разказал плана за спасяването на Принцесата. Всичко. Очаквах разказът да свърши, за да чуя присъдата си. Трябваше да мисля план за бягство, но просто мозъкът ми отказваше да работи. Тогава чух един доста познат и доста приятен глас зад гърба си, който накара очите ми да се отворят широко.

-Милият ми нов любимец, в каква ситуация е попаднал, хихихи. - изсмя се нежно Нелиърската котка зад мен. Опитах се да се обърна назад, но тя ме спря: -Не се обръщай. В момента съм изцяло невидима и говоря достатъчно тихо, за да ме чуеш само ти, но нека не будим подозрения.
-Значи си тук, а? - казах аз по-скоро на себе си. Наведох глава възможно най-много, за да не личи, че говоря. -Ще ме измъкнеш ли?
-Вече ти изпълних обещаното желание, миличък мой. Нямаш право на ново, докато аз не реша. А и не е ясно дали ще имаш нужда от измъкване...

Гласът млъкна, точно когато и Анна бе приключила с разказа си. Кралицата стоеше с гневно стисната челюст, осъзнала, че пред нея стои предател от чужд свят, който иска да я свали от трона. Металният й стол бавно се обърна отново към мен, а доволното изражение на Русата вещица Анна се махна от монитора на стената.

-Ти, долно нищожество... - започна Кралицата. Точно както преди да нареди Кени Пекажлиш да бъде обезглавен, помислих си. -АЗ СЪМ КРАЛИЦАТА! - и ето, че главата взе да расте. -А ТИ ИДВАШ ТУК И СИ МИСЛИШ, ЧЕ МОЖЕШ ДА МЕ СВАЛИШ ОТ ВЛАСТ ЕЙ ТАКА!
-Ами... - трябваше да кажа нещо. -...всъщност идеята беше само да освободя Принцесата, пък след това свалянето Ви от власт да стане постепенно, Кралице. - и изглежда казах глупаво нещо.
-СКАЛПИРАЙТЕ ГО! - изрева насреща ми Кралицата с пронизителен вик, а главата й вече бе с половината големина на тялото й.

Присъдата хич не ми хареса. Погледнах изплашено към Стойка Фъргюса, която се опита да дойде при мен, но двамата черни рицари, които ме бяха пазили до скоро, я спряха. Тя изглеждаше доста отчаяна. Други двама рицари дойдоха зад мен, а тъй любимата ми Деветка Пика слезе от подиума, където стоеше до Кралицата, и ми се ухили насреща.

-Все пак бях прав за теб, чужденецо! Сега ще си получиш урока!
-Майната ти, картонен изрод! - отвърнах аз. Опитвах да остана спокоен, но паниката вече ме обхващаше. Рицарите зад мен ме сграбчиха за ръцете и ме поведоха напред. Изведоха ме през същата врата, през която бяха извели и Кени Пекажлиш. Вратата водеше към друго голямо помещение, отново с пейки за зяпачи, отново с един метален стол, предположих за Кралицата, но този път нямаше подиум. Столът бе на нивото на пейките, като наоколо можеха да се видят най-разнообразни маси, окачени по стените шкафове с остри предмети и други неща, които не ми допадаха. Тази зала, по-малка от предната, имаше покрив, но също така и големи прозорци, през които влизаше предвечерната светлина на слънцето. Освен това множество електрически лампи светеха отгоре, сигурно, за да не пропусне публиката или Кралицата някой детайл от мъченията, които предполагах, че се извършват тук.

За моя изненада бившият треньор на "LiverFool" Кени Пекажлиш все още беше там, макар и вече загубил смелия си, леко арогантен вид. Пот бе покрила челото му, а тялото му леко трепереше. Стоеше изправен, а ръцете му бяха вързани зад гърба му за някакво дърво. Мен ме накараха да застана от лявата страна на пейките, близо до вратата, като рицарите продължаваха да ме стискат за ръцете. Кралицата влезе след нас и се настани в металния стол. След нея започнаха да се изнизнват и любопитните клюкари, които наблюдаваха "делата" досега и които изглежда не искаха да пропуснат изпълнението на присъдите. Стойка Фъргюса влезе с последните и веднага се доближи до мен.

-Какво ще правиш? - попита ме набързо тя.
-Не знам, но ще трябва да го измисля бързо. Ти склонна ли си вече да ни помогнеш?
-След като Кралицата затри отбора ми, закри детбола и ме изкара пълна отрепка? Естествено, че ще помогна. Считай ме за член на малката Революция на Асеницата, но не това ще ти помогне да се измъкнеш оттук. Не мога да се сбия с всички рицари, а и с тези карти тук...
-Не се тревожи... - казах аз, макар аз да се тревожех наистина много. - Ще измисля нещо. Надявам се. Ти просто бъди наоколо в случай, че ми потрябваш.

Стойка кимна и тръгна към пейките, тъкмо когато единият от рицарите, които ме държаха, си вдигна ръка, за да й намекне да се маха. Кралицата нетърпеливо изгледа как зяпачите насядаха по местата си, макар че май й харесваше да гледат как се изпълняват присъдите й. Аз нервно затропах с крак. До Кралицата и завързаният Пекажлиш се появи дребна фигура на някакъв релефен здравеняк. Беше обут с мръсни кафяви панталони, на ръцете си носеше широки ръкавици, а една маска скриваше лицето му, като само две дупки показваха къде има очи.

-Болка! Болка! Болка! Болка! Болка! Болка! - започна да скандира тълпата по пейките. Изглежда така се казваше палачът на Кралицата. Той вдигна ръка, за да ги поздрави, а зад него се появи момиче с големи черни очила, облечено в бяла пола и стегнато горнище. Приличаше на някаква медицинска сестра. -Тюнчи! Тюнчи! Тюнчи! - смени скандиранията си публиката и момичето също вдигна ръка. Изглежда бяха популярни, което не беше странно, имайки предвид кървавата професия на палача. Навсякъде хората (и животните) се радват на насилието. Дори в Странта на чудесата.

-Уууу, става интересно! - чух отново Нелиърската котка.
-Рицарите са точно до мен. Ще ни чуят. - измрънках аз.
-Всъщност направих малък трик и сега са почти глухи, макар да не го осъзнават. - отвърна ми тя и с крайчеца на окото си видях нейните две очи да се появяват от дясната ми страна. -Липсвах ли ти?
-Ако ми кажеш, че сега ще ми помогнеш, ще ти кажа "да".
-Не, но ти обещавам, че след като присъдата ти бъде изпълнена, ще ти помогна.
-Но защо след? - озъбих се леко аз. Не исках някой да ме види.
-Защото ще е забавно. - намигна ми тя. - Аз обичам да се забавлявам.
-Но не чули на какво съм осъден? Ще ме скалпират!
-Точно така. Нали знаеш какво значи това?
-Естествено. Ще ми изрежат кожата от главата като шибани индианци и аз ще умра!
-Миличък... - сега видях да се появяват и леко усмихнатите й устни. -Разбрал си погрешно. Те няма да скалпират тази ти глава.

Погледнах я объркан без дори да се замисля, че някой може да ме види, че си въртя главата. Срещнах погледа й за секунда, но тя разбра въпроса ми веднага, след което погледна право надолу. Към слабините ми.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
(което ще получите следващият понеделник в 10:00)

"Антон в Страната на чудесата" - Част 14


Стисках зъби и нервно движех пръстите и китките си, за да привлека вниманието на Стойка Фъргюса, но тя просто не поглеждаше в моята посока. В един момент нещо ме удари отзад по главата. Иска ми се да кажа, че беше перване, но имайки предвид, че беше плесница от метална ръкавица, "перване" звучи прекалено меко. Един от черните рицари, които ме пазеха, ме беше ударил и сега гледаше към мен.

-Какво си мислиш, че правиш, чужденецо? - каза той - Когато Кралицата води дело ще стоиш мирно, ще мълчиш и ще слушаш.
-Слушам и изпълнявам, трансформъре. - отвърнах.
-Моля?

Не му отговорих, а само вдигнах рамене и сложих пръст на устните си, за да покажа, че трябва да пазим тишина. Пред Кралицата се бяха появили двама нови индивиди - кенгуру с бяла риза и черно сако, носещо очила с кръгли стъкла, както и нормално изглеждащ мъж, малко по-стар от мен, облечен с дънки и черна риза. На ръцете му имаше кожени гривни, а не особено гъстата му коса бе вдигната на иглички с гел. Не изглеждаше доволен, че стои пред Кралицата. Даже май беше малко отегчен. Кенгуруто пристъпи напред и прочисти гърлото си. Изобщо не се изненадах, че то изглежда можеше да говори...

-Пред Кралицата се изправя Кени Пекажлиш, треньор на вече разформирания детбол тим "LiverFool", обвинен в... - кенгуруто млъкна и погледна объркано първо към Кралицата, после към Пекажлиш - Обвинен в нещо.

Кенгуруто се отдръпна към един от изходите леко притеснено, а Пекажлиш се усмихна леко. Предположих, че неговият отбор е бил опонент на отбора на Стойка Фъргюса в големия детбол мач предния ден. И от чутото досега те бяха загубили.

-Няма ли да кажеш нещо? - попита го бавно Кралицата.
-Ем... к'во стаа? Как си? Гледам нещо короната е взела да ръждясва. - най-спокойно отвърна Пекажлиш.
-Ти... ти... - започна Кралицата. Предусетих надуването на главата. -ДОЛНО НИЩОЖЕСТВО! - и ето, че главата й взе да става по-голяма. -СМЕЕШ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ! АЗ СЪМ КРАЛИЦАТА! ТИ... ТИ... - Кралицата бавно взе да се успокоява и главата й взе постепенно да спада.
-Без нерви, Ваше пенисманиачество! Без нерви. - ухили се Пекажлиш.
-Съзнаваш, че всичките ти играчи от "LiverFool" са мъртви, нали? - попита по-спокойно Кралицата.
-Да, вчера гледах как умират за Вашето забавление. Но те и без това бяха смотаняци. Поздрав за Стойка Фъргюса, че все пак петима от отбора й оцеляха. - той се обърна назад и помаха на Стойка, която вдигна ръка, за да отвърне на поздрава.

Аз започнах леко да се клатя, за да ме види тя. И успях! Тя се обърна към мен, наведе отново глава, след това загря какво е видяла и пак ме погледна с ококорени очи. Стана и бавно тръгна към мен.

-Арогантен глупак. Нищожество. - каза Кралицата на Пекажлиш. -Вече беше скалпиран, така че не ми остава друг избор... - тя се изправи със злорада усмивка на лице. През лицето на Пекажлиш за пръв път премина нещо като тревога и той леко отвори уста. Кралицата вдигна ръка и направи ясен знак: -ОБЕЗГЛАВЕТЕ ГО! - ииии главата отново се наду лекичко.

Пекажлиш започна да се дърпа, когато двама рицари го хванаха за ръцете и го изведоха през една от вратите. Фъргюса тъкмо бе стигнала до мен.

-Какво правиш тук? - попита ме тя.
-Хей! - обади се единия рицар.
-Какво искаш, бе? - озъби му се Стойка.
-Ами... ъ... не знам дали е позволено да говориш с затворника.
-Вчера с моя отбор спечелих детбол-мач. Много ясно, че мога да говоря със затворника, аз съм звезда.
-Но... - започна рицаря.
-Млъкни и се дръпни малко, за да поговоря с чужденеца.

Рицарите се спогледаха, след което минаха две крачки назад. Все още бяха прекалено близо, за да се опитам да бягам. А и накъде? Стойка застана до мен.

-И отново: какво правиш тук?
-Спасявам принцеса, забрави ли? - усмихнах се нервно. Мислех си за Пекажлиш и обезглавяването.
-Но как се озова тук? - попита Стойка.
-С Терзий бяхме заловени. Предаде ни някава си Руса вещица Анна.
-Оу...
-Все пак пристигнахме бързо в двореца и не мисля, че някой знае защо точно сме тук.
-И по-добре да не разбират. - отвърна Стойка. -Ако тази кучка Кралицата разбере защо си тук лошо ти се пише. Не й казвай в никакъв случай!
-Точно това бях тръгнал да правя.
-Наистина ли? - повдигна вежди тя.
-Не, по дяволите! Защо никой в това място не разбира от ирония.
-Сега имаш по-важни неща, за които да мислиш. - Стойка погледна към Кралицата. Тя говореше с Деветка Пика, една от картите, които ме бяха заловили. -Имаш ли план?
-Не, но нямаше да е зле да бях измислил нещо...

Още преди да завърша изречението двамата рицари, изглежда получили знак, избутаха Фъргюса встрани и забутаха мен напред към подиума. След като застанах на правилната позиция, бавно надигнах глава и срещнах погледа на Кралицата, която внимателно ме оглеждаше. От двете й страни стояха двете карти за игра.

-Ти не си тукашен, нали? - зададе тя вече редовния въпрос.
-Не, Ваше височество, не съм тукашен.
-Откъде си?
-От нормалния свят. Там където кенгурата не говорят, зайците не носят дрехи, a само подскачат, където сърдити политици и съдии изпълняват ролите, която Вие изпълнявате тук еднолично. Доста приятно местенце.
-Подиграваш ли ми се? - тя повдигна едната си вежда. -Аз съм Кралицата.
-Да, разбрах това... вече. И не, не се подигравам. Не бих могъл.
-Защо си в Страната на чудесата? Как дойде?
-Не знам как се озовах тук, но ако знаех вече щях да съм се върнал. Това е и причината да съм тук при Вас, сега. Аз съм просто странник, който иска да се прибере вкъщи.
-Според Деветка Пика ти криеш нещо. - тя погледна към картата до себе си. -Опитал си се да избягаш от уличен бой. Помагал ти е посрамен рицар-ренегат, който сега е в затвора. След това си се озовал в покоите на Русата вещица Анна, където си бил заловен.
-Да, това е така. - отвърнах. -Сър Терзий, рицарят, е Ваш предан слуга и всъщност ми помагаше да стигна дотук, за да се опитам да се посъветвам с Вашата мъдрост. Все пак ако някой знае как да се излезе от Страната на чудесата, то това сте Вие. Вие сте...
-...Кралицата. - довърши тя вместо мен, а аз само кимнах. Лицемерната усмивка, която тренирам цял живот, не слизаше от лицето ми. Но тя все още имаше съмнения.

-Ще проверим това. - Кралицата стисна едната облегалка за ръка на металния си стол и стената зад гърба й се разтвори, показвайки огромен монитор. Столът се завъртя, така че Кралицата да вижда хем мен от едната страна, хем монитора от другата. Върху монитора се появи надпис "Набиране... Русата вещица Анна." и на мен ми просветна.

-Това... нещо като кристална топка за далечни разговори ли е? - попитах аз.
-Не, глупако. - отвърна ми грубо Кралицата. Поне не ми се беше разкрещяла все още. -Това е "Skype", Wonderland Edition. Кристалните топки ги има само в приказките, макар че ми даваш идея. Кенгуру! - кенгуруто, което представи Пекажлиш наостри уши. -Искам да ми бъде разработено устройство за работа със "Скайп", което вместо монитор да ползва две топки. И да се управлява от ръчка с любимата ми форма. Ясно ли е?
-Да, Ваше величство! - поклони се кенгуруто.

В този момент на екрана се появи бледото лице на Русата вещица Анна. Студена усмивка се появи отгоре му, когато тя ме видя.

-О, Кралице моя, виждам, че си получила малкия ми подарък.
-Да, но все още не те харесвам. - каза Кралицата.
-Все едно ми пука.
-Моля?
-Наистина ми пука. - поправи се на бързо Анна. -Кажи ми, Кралице, какво още мога да направя за теб?
-Искам да знам защо точно си извикала картите, за да заловят този чужденец и рицаря с него. Какво точно крият те от мен?

Усмивката на Анна отново се върна на лицето й, а моята лицемерна усмивка вече бе изчезнала. Тотално бях забравил, че опияненият Терзий й бе разказал всичко за нашата "мисия". И сега неговата голяма уста щеше да ме убие.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 13


Бавно вървях по дългия коридор на дворцовия затвор. Пред мен се движеха Шестица и Деветка Пика, а зад мен бяха двамата облечени в черно рицари. От време на време ме бутаха грубо напред, най-вече когато си позволявах да огледам другите килии. Оттам ме следяха множество очи - най-вече на карти от двете червени бои, каро и купа, но също така и хора и животни. Знаех защо картите са тук, но нямах идеята каква е причината в затвора да има и други обитатели на Страната на чудесата. Може би и тук престъпленията бяха често срещано явление. Замислих се за секунда за това как би изглеждал бял заек-изнасилвач, потръпнах от собствената си ужасна мисъл и реших да не разсъждавам вече по този въпрос.

В края на коридора минахме покрай бюрото на главния пазач. Той беше най-малкото страшен - едро и здраво тяло, в центъра на което се намираше сгънат на няколко вълни корем. Лицето беше по-слабо, с набола рядка брада по него. На места тъмна, на места руса коса, стигаща под очите, скриваше голяма част от сърдитото лице. От ушите пък висяха две дълги обици - едната във формата на ключ, а другата - във формата на полицейска палка.

-Топър, отвори вратата! - каза Деветката Пика. Главният пазач само кимна, след което натисна един бутон на бюрото си и вратата се отвори.

Преди да излезем успях да поогледам. "Бюрото" приличаше по-скоро на някаква голяма машина, с множество бутони зад нея, като над всеки бутон бе написан някакъв номер. Номерата на клетките, предположих. Освен това имаше още няколко бутона, но впечатление ми направиха два доста големи - единият червен, а другият син. Не ми стана ясно обаче кой за какво е.

След като излязохме от затвора, съпровождащите ми индивиди ме забутаха по някакъв по-цивилизован коридор. След това по още един, после по още един и така докато загубих всякаква идея откъде, по дяволите, сме минали. Стигнахме до голяма врата, която обаче се отваряше по нормалния метод - с дръжка, а не с бутон, и която ме въведе в т.нар. Съдилище. Сега ще се опитам да опиша помощението, за да си създадете представа. Ако не се получи - значи вашата фантазия е бедна, а не аз съм слаб разказвач. Така... Съдилището представляваше широка кръгла зала с няколко входа като този, по който ме бяха въвели. Интересното беше, че нямаше покрив и вече късното следобедно слънце осветяваше в жълто помещението, макар и малко под ъгъл, така че почти едната половина на залата вече да бе в сянката на една от стените. В тази, сенчестата част, бяха разположени няколко реда пейки, върху които се бяха настанили разнообразни индивиди - отново както хора, така и животни. Предположих, че са просто зяпачи, тъй като имаха типичното клюкарско изражение върху лицата... и муцуните си. Срещу тях, в светлата част на залата, се намираше средно висок подиум, в средната част на който се издигаше стол от черен метал. Незнайно защо той бе окичен с жълти и розови герлянди, предполагам, за да изглежда по-свеж. Върху него стоеше Тя. Кралицата.

Очаквах нещо странно, защото все пак... това беше Страната на чудесата, нали така? Но ето, че Кралицата изглеждаше горе-долу нормално. Нищо непропорционално в тялото й. Умерен грим. Косата й бе вързана отзад, като само няколко кичура бяха навити около ушите й в стил "принцеса Лея от Star Wars". Мразя такива вметки, но точно така си беше. Роклята й бе в черно и червено с множество символи пика и спатия, вплетени в дизайна. Единственото по-странно нещо бе короната - като цяло бе нормална, но точно в средата се издигаше един шип, който приемаше формата на... познайте какво. След всичко, което ви разказах за нещата в Страната на чудесата и това, което вече е ясно за манията на Кралицата, мисля, че не е трудно да се досетите. Не? Нищо? Нищичко? Няма да го казвам отново. Да речем обаче, че тази корона би отивала по-скоро на някоя порно актриса.

Около подиума обикаляха няколко черни рицаря и две-три карти за игра, всичките въоръжени. Моите придружители ме избутаха отдясно на подиума, но далеч от Кралицата, след което картите се присъединиха към колегите си и само двамата рицари останаха да ме пазят. Чак тогава видях кой стои на подиума срещу Кралицата - Стойка Фъргюса бе изправена там, а студеното й изражение и свитите вежди показваха, че не е доволна. Май беше време да започна да слушам.

-Не е честно! - каза тихо Стойка - Вие харесвахте детбола. Все пак идеята по начало беше Ваша.
-Беше. - съгласи се Кралицата. - Но ми омръзна. А и след вчерашния мач съм ужасно разочарована. Петима мъртви от твоя отбор? Само петима мъртви?!? Дори нямаше някаква впечатляваща смърт... Имах чувството, че играчите ти просто тичат и изведнъж падат мъртви на тревата.
-Идеята е побеждаващият отбор да дава по-малко жертви. Все пак... - Стойка наведе глава - Все пак от противниковия отбор не остана нито един жив.
-НЕДЕЙ ДА МИ ПРОТИВОРЕЧИШ! - изкрещя Кралицата рязко. Нали споменах, че в нея нямаше нищо странно? Е, така беше до този момент. С началото на вика започна да расте и главата й. И така до последния звук, след което започна да спада. Сякаш беше някакъв надуващ се балон. Или в нейния случай май е по-добре да кажа презерватив.
-Съжалявам. - избоботи Фъргюса.
-Не ме интересува дали съжаляваш. - продължи все така изнервено Кралицата, но с по-тих глас. Главата й си остана нормална. - От днес вече няма детбол, няма да има мачове, нито отбори. Считай се за уволнена и се радвай, че не те наказах по-сериозно. Приеми го като награда за треньора на победилия отбор.
-Благодаря Ви, Кралице! - каза още по-тихо Фъргюса, все още с наведена глава.
-Моля, моля! Сега отиди да седнеш, имам още работа... ДОВЕДЕТЕ МИ ПЕКАЖЛИШ! - с последната реплика главата отново започна да расте, но този път за кратко.

Проследих с поглед Стойка Фъргюса, която едва-едва се довлачи до първия ред на зяпаческите пейки и троснато седна там. Опитах се да й дам някакъв знак, но тя не ме забелязваше. А бях убеден, че след този Пекажлиш аз ще съм следващия, който ще се изправи пред Кралицата.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 12


Този път се съвзех преди Терзий. Вече бяхме в някакво студено помощение с един единствен прозорец, на който имаше решетки. На мястото на едната стена също имаше решетки, които водеха към коридор, пълен с други китни "стаи" като нашата. Заключих, че сме в нещо като затвор. Да, добър съм в заключенията. През прозореца все още се процеждаше светлина, макар и не особено ярка. Изглежда все още беше ден и ако не бяхме проспали цяло денонощие, то това значеше, че сме пристигнали тук още в същия ден, в който бяхме отвлечени от къщата на Русата вещица Анна. Надявах се, че това „тук” е дворецът. Точно както беше предположила Нелиърската котка – картите за игра най-вероятно ни бяха осигурили безплатен и бърз транспорт до крайната цел на мисията ни. А нали се бях заел да спасявам принцеса...

Постоях известно време мълчаливо, очаквайки Терзий да се съвземе. Вече не бяхме оковани и можех преспокойно да се опитам да го разбутам, но знаех, че с него шега не бива дори когато е в безсъзнание. Можеше при събуждането си инстинктивно да ми счупи крайник или нещо подобно. Затова изчаках. Най-накрая започна да издава някакви звуци и бавно се надигна от пода, където ни бяха хвърлили и двамата. Аз вече седях на малката дървена пейка, закрепена за стената с прозореца.

-Добро утро, сънливко! – казах с насмешка.
-Ти... ти.... – ето, че злобата му не беше отминала. –Заради теб сме тук...
-Надявам се, че имаш предвид замъка. Мястото към което се бяхме запътили и до което ни докараха доста по-бързо отколкото щяхме да стигнем пеша през гората. Но няма да е зле да огледаш и да кажеш дали това наистина е затворът на двореца или просто тая напразни надежди.
-Моля? Какво? – Терзий започна да върти глава докато се надигаше. –Познавам тези килии! Ние наистина сме в двореца! По-точно в затворническото крило!
-Бинго! Бил съм прав. – усмихнах се широко и му дадох време да помисли.
-Ти... те... докараха ни... ти си гений, Антон! – просветна му накрая.
-Нали? Ако бях поискал от Нелиърската котка да ни измъкне нямаше да се озовем в двореца толкова бързо. Но ето ни тук. Сега обаче трябва да се измъкнем и да потърсим твоята принцеса.
-Точно така. Но това може да е трудно, вратите тук имат специален механизъм и се отварят само от бюрото на главния пазач. Няма как да ги отворим отвътре.
-Значи ще трябва да почакаме да ни изкарат сами, предполагам.

Наведох глава и потърках косата си с ръце. Още чакане. Някакъв друг глас ме накара да погледна отново напред.

-Терзий?!? Ти ли си? – чу се от една от съседните килии.
-Кой си ти, страннико? – попита рицаря. –И откъде познаваш гласа ми?
-Аз съм, рицарю, Седмица купа!
-О, старо и познато лице! Какво правиш тук?
-Всички от отряди Купа и Каре сме затворени тук, откакто Кралицата взе властта. Поне тези, които оцеляхме.
-Имало е мъртви? – попита Терзий тихо.
-Да, когато се опълчихме на Кралицата имаше сблъсък. Ти вече беше изгонен от двореца. От нашия отряд имаше три жертви, за Каре не знам. Ти какво правиш тук?
-Дошъл съм да освободя Принцесата, братко, също и вас, за да се подготвим за революция.
-Ти си се побъркал. – каза картата. –Обмисляли сме всякакви варианти, но, както сам каза на своя съкилийник, решетките се отварят само от бюрото на главния пазач. Няма начин.
-Ще намерим, братко карта! Ще намерим!

Следях разговора им с интерес, но се чуха стъпки и двамата замлъкнаха. Пред решетката ни се озоваха двете карти, които ни заловиха – Шестица Пика и Деветка Пика, заедно с двама рицари с черни брони, предположих верни на Кралицата.

-Ти! – посочи ме единият. –Чужденецът! Идваш с нас в Съдилището!
-О, не... – каза тихо Терзий и погледна към мен. –Там Кралицата се разправя с враговете си.
-Много вдъхновяваща информация, благодаря! – отвърнах.

Вратата на килията се отвори, но без никой от четиримата, изпратени да ме съпроводят, да направи нещо. Наистина се управляваше от по-отдалечено място.

-Не ни карай да повтаряме, чужденецо! – каза другия рицар. Зад него Деветка Пика ме гледаше със злорада усмивка. Май той беше този, с когото се бях сблъскал вече два пъти.

Станах и бавно отидох в коридора при тях. Зад гърба ми клетката се затвори. Погледнах към Терзий.

-Е, рицарю... изглежда имам нелеката съдба да спасявам всички ни. Добре поне, че всички тук не сте особено умни. Пожелай ми успех!
-Успех, смели Антоне! И до нови срещи!
-Ха... дано. – изстенах, а рицарите ме бутнаха напред по коридора. Време беше за срещата ми с Кралицата, а дори не бях облечен подобаващо.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

"Антон в Страната на чудесата" - Част 11


На следващата сутрин бях събуден от някакъв трясък. Рязко се надигнах от леглото и видях как през разбитата врата влетя една от картите, които ме бяха преследвали в гората след първата ми среща със Сър Терзий пред „Версус”. Докато осъзная дали сънувам кошмар, или всичко е реално (което, имайки предвид останалите ми съмнения, прави нещата много сложни), картата вече бе до леглото ми и левият й юмрук се заби в лицето ми, връщайки ме обратно в легнала позиция. Ръцете, както и краката, на живите карти за игра бяха странни – нямаха стави, а вместо това приличаха на някакво много дебело и гладко черно въже. Но в тях определено имаше сила. Последва още един удар, този път от другата страна на лицето ми. Заболя, при това много. Тази карта за игра знаеше как да удря.

-Помниш ли ме, чужденецо? – просъска картата през малката уста в горния си край. –При последната ни среща успя да ми се измъкнеш, защото ти се притекоха на помощ, но този път приятелчето ти няма как да се намеси. Сега си мой!

Трети удар и този път вече загубих съзнание. От моята гледна точка да припаднеш чак на третия удар си е геройска постъпка. Когато успях да отворя очи стигнах до три извода – мъчеше ме главоболие, устната ми бе подута и бях седнал в нещо като каруца. Опитах се да се размърдам, но нямаше как да стане – ръцете ми бяха заключени зад гърба ми с нещо като дебели белезници, а краката ми също бяха оковани, така че дори не можех да се изправя. Огледах се – бях в задната част на „каруцата”. Превозното средство бе направено от дърво и метал, а аз изглежда гледах към задната му част. Някъде отдолу се появяваха няколко огнени струи, които като че ли бутаха превозното средство напред. От всичките ми страни се издигаха няколко високи, сигурно почти два метра, метални остриета, достатъчно близо едно до друго, че да не мога да се промуша и да... хм... изпадна от модерната каруца. Погледнах назад, към предната част. На едва двайсетина сантиметра от мен стоеше Терзий, също с оковани ръце и крака. Заради шлема му не можех да кажа дали е буден. Метър по-надолу отново имаше шипове, а зад тях можех да видя двете карти за игра – шестица и деветка пика, които изглежда управляваха нещото. Бяхме пленени, не че още предната вечер не бях наясно, че това ще стане. Приближих се възможно най-близо до Сър Терзий и му подшухнах:

-Хей, Терзий! Рицарят! Красивият и забавен Антон вика облечения в метал за скрап меченосец. Буден ли си, дявол да те вземе?
-Буден съм, но не съм в настроение за говорене.
-Защо? – попитах.
-Защото бяхме заловени. – отвърна ми г-н Посочвам Очевидното.
-А, затова ли... Да не ти пука, аз още снощи разбрах, че така ще стане.
-Моля? – шлемът се надигна и се обърна към мен. Предполагам, не от самосебе си, а че главата на Терзий вътре го беше обърнала насам. Поне вече ме гледаше.
-Снощи, докато ти си мислеше, че впечатляваш Русата вещица Анна с историите си за тайни операции и извършени подвизи, аз имах посещение в стаята си.
-От кого?
-Нелиърската котка.
-Не може да бъде. Та тя е толкова егоцентрична и самовглъбена, че чак ми се повдига...
-Моля? – вдигнах вежди. –Познаваш ли я?
-Цялата Страна на чудесата я познава, макар малко хора да са я срещали лично. Не съм чувал нищо добро за нея, освен, че се интересува най-вече от собственото си забавление.
-Донякъде е така, но вече се интересува и от мен. – отвърнах. –А не си ли спомняш, че в нощта, в която се срещнахме, те уби онзи тип... Ивайло от Ивайло и й предложи главата му?
-Това е била Нелиърската котка? – сепна се Терзий – Помислих, че помагам на дама в беда! А доколкото знам тя е доста по-опасна от самия мен и е можела да се защити сама...
-Това вече не го знаех, но както и да е. – дразнещо е как някои разговори се проточват толкова без нищо съществено. Не само в Страната на чудесата, по принцип. –Та както ти казах тя се появи в стаята ми. Уведоми ме, че си бил омагьосан от Анна, която всъщност е вещица и от самото начало е мислела да ни предаде.
-Всъщност и аз знам, че е вещица. Нея дори съм я виждал, но просто... както каза ти най-вероятно ме е омагьосала. Започнах да осмислям всичко чак когато се озовах тук.
-Значи не помниш нищо от снощи? – попитах.
-Не. – поклати глава/шлем той. –Помня как се проснах в леглото в стаята, която ми бе приготвила тя, и как последното нещо, което видях преди да заспя, беше, че под леглото се подаваха някакви окови.
-Най-вероятно за децата, които готви...
-Значи знаеш за бисквити „Детска радост” и как точно ги приготвя тя?
-За съжаление знам. Давай по-нататък. Какво стана сутринта?
-Събудих се окован. – каза той с тъга в гласа си. – Вързан като животно, без дори да усетя. Двете карти тъкмо те изкарваха от стаята ти, в същото състояние, но изглежда беше в безсъзнание. Ти поне си се бил като мъж, а аз... – мисля, че бе на път да се разплаче.
-Спокойно, войнико, не е момента да се обвиняваш. – казах. –Но иначе да, доста бой им хвърлих преди да ме повалят, но все пак бяха двама... а и Анна им помогна. – с лъжи се прави репутация навсякъде.
-Браво, Антон! Браво! Но ето... въпреки това сме оковани и мисията ни се провали. Иначе Нелиърската котка каза ли ти нещо повече? Нещо, което да е от полза?
-Ами тя знаеше, че ще бъдем предадени от Анна и предложи да ни измъкне днес. – намръщих се виновно.
-Добре! Това е много добре! Кога ще се появи?
-Ами няма да се появи... най-вероятно ни следи дори в момента, но ми предложи само една услуга и аз реших, че искам друго.
-Моля? – Терзий звучеше изнедан, но скоро изненадата можеше да премине в гняв. –Какво поиска тогава, ако не помощта ако попаднем в беда?
-Ами... виждаш ли... не знам дали ще ме разбереш, но Нелиърската котка е като клонинг... не, ти не знаеш какво е клонинг. Тя е идентично копие на приятелката ми. Прилича адски много на нея.
-И? – в гласа му вече се усещаше студена нотка.
-Тъй като изглежда владее някакви фокуси, аз я накарах да се раздвои, да си направи свое копие и после двете да се натискат. – заразказвах запалено аз. –Все едно гледах как приятелката ми е върху приятелката ми. Специално заради мен.
-Ти, болен кучи сине! – изкрещя Терзий и започна да замахва към мен с главата си –Заради извратените ти фантазии си прецакал възможността ни да бъдем спасени! Съсипал си шанса да изпълним мисията си!
-Тихо! Тихо! – започнах да повтарям аз, гледайки да стоя далеч от него, колкото и да бе трудно да се мърдам с оковите си.

Но беше късно – 6 Пика и 9 Пика се обърнаха към нас, чули крясъците на ядосаният рицар, след което решиха да ни покажат, че разполагат с някакви машинки, пускащи ток. Нещо като тийзъри, които само с едно докосване ни пратиха отново в безсъзнание. И да, скапаните електро-джаджи също имаха формата на фалос. А Терзий нарече мен болен...

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Моето творчество... Част 45: Deadpool

Наскоро прочетох излезлите броеве от последния volume на комиксите за "Deadpool" и ми се прииска да пробвам да нарисувам героя. Най-вече заради малкото цветове, пък и исках да пробвам как се правят сенки при цветна рисунка. Ползвах един лесен за намиране шаблон в нета и набързо надрасках това долу. Ясно е, че има доста грешки (даже аз си ги виждам, но за съжаление повечето ги видях едва след сканирането), но пък беше забавно. В следващите дни направих още една, която обаче все още не е сканирана и ще почака преди да се озове тук. Та... Deadpool:

Btw скицата (и сенките върху черното) са правени с 2B, ink-ването с тънкописeц, черното с перманентен маркер, а червеното с най-обикновен флумастер. GG.

"Антон в Страната на чудесата" - Част 10


-Харесват ли ви сладките? – попита Анна.
-Прекрасни са. – отговори Терзий и набута още една под шлема си. Доколкото разбрах от разказа му (а докато седяхме на масата той разказваше доста неща) посрамените рицари нямат право да свалят шлема си пред други хора. А тъй като той бе изгонен от двореца, официално се водеше, че той е сред „посрамените”.
-А на теб харесват ли ти, Антоне? – усмихна ми се Анна.

Погледнах бисквитата в ръцете си, първата, която си бях взел от чинията на масата, след което погледнах Анна.

-Мисля, че в моята има нокът.
-Само така си мислиш. – продължи да се усмихва тя.
-Не му обръщай внимание, Анна, изглежда е шегаджия. – каза Терзий. Вече бях сигурен, че под този шлем има само чифт очи и една уста. Нито грам мозък.
-Извинете ме, но се чувствам доста изморен от... всичко. – станах от масата. –Мисля да си лягам. – двамата кимнаха. – Лека нощ!

Още не бях излязал от малката кухня и отново чух смеха на Терзий. Беше в началото на нова своя история, така че трябваше да съм благодарен, че я изпускам. Качих се на втория етаж и влязох в стаята, която бе предвидена за мен. Преди да легна на леглото го огледах внимателно. Нямаше никакви очи по него. Реших, че по-рано ми се е сторило, след което изтощено се проснах отгоре. В момента, в който сложих ръце зад главата си, очите отново се появиха, този път на сантиметри над лицето ми.

-Аааа! – извиках леко и замахнах с ръка, но преди да ги докосна вече бяха изчезнали. Не, че знам какво целях... може би да играя тенис с тях?
-Проявяваш такъв интерес към мен пред „Версус”, а сега искаш да ме удариш. Наистина си интересен.

Гласът дойде отляво на леглото. Погледнах натам и видях очите да се носят във въздуха там, но този път отдолу имаше и устни. Най-странното бе, че гласът ми бе познат. Не трябваше да питам. Около очите се оформи лице, а след това и тяло, и момичето, за което се бе провел дуела пред „Версус”, онова, което изглеждаше досущ като приятелката ми, вече стоеше пред мен.

-Ти... как... защо... наистина ли?
-Не разбрах нищо, опитай пак. – каза тя.
-Имам предвид... как го направи?
-Владея някои трикове.
-Следиш ли ме? – попитах аз.
-Всъщност, да. Откакто те видях пред „Версус” онази нощ.
-Но не ме познаваш? И е напълно случайно, че визуално си абсолютно копие на приятелката ми?
-Няма нищо случайно в Страната на чудесата.
-Ахаааа. Ако направят филм за вас това може да е слогана. Но все пак – коя си ти всъщност и защо ме следиш?

Момичето, което както вече казах милион пъти – приличаше дяволски много на приятелката ми, се приближи и седна до мен на леглото. Не бях уплашен от нея, въпреки способността и да става невидима, така че я оставих да го направи.

-Аз съм Нелиърската котка.
-Ти... какв... хехаехахеа! – велик съм в реакциите, знам. –Окей, аз съм Батман.
-Не си. Казваш се Антон и не си оттук.
-Да, а ти не си забавна. Интересно име имаш, Нелиърска котко.
-Кой го казва. По нашите стандарти твоето име е доста... малоумно.
-По моите стандарти всичко, което съм видял и чул през последните дни, е пълна пародия, ясно? А защо ме следиш?
-Защото си интересен. Набързо се забърка в доста сериозни неприятности и искам да видя докъде ще стигне това.
-Значи знаеш за малкия ни поход с тенениения човек долу?
-Мхм.
-И какво мислиш? За кого си – Кралицата или Принцесата?
-Все ми е тая, важното е да се случват забавни неща. – Нелиърската котка се усмихна широко. Имаше дори усмивката на приятелката ми.
-Ясно. Значи няма да ни предадеш?
-Не, но Русата вещица Анна долу ще го направи.
-Коя?
-Русата вещица Анна. – отвърна ми тя. –Жената, която ви приюти толкова гостоприемно. Каза ви името си, но не цялото. „Русата вещица” е основна част, но често я пропуска, за да не стряска хората. И беше прав – в бисквитката ти имаше нокът, при това от дете. Тя това прави – сладки от деца.

Погади ми се.

-Но защо?
-Защото децата са сладки? Откъде да знам, не съм й дала аз идеята.
-Трябва да предупредя Терзий. – казах аз.
-Не се хаби. Няма да ти повярва. Когато тя отвори вратата пред него, използва малко заклинание, за да го... мммм.... омагьоса. И сега той е нещо като пиян. Затова и разказваше толкова истории. И между другото – сигурно вече й разказва за плана ви да освободите Принцесата.
-Значи все пак трябва да опитам да го спра.
-Казах ти, че няма да успееш. Ама и ти си един инат. Във всички случай до утре сутринта ще сте арестувани и ще ви откарат към двореца, за да ви изправят пред Кралицата. А, в случай, че си забравил, да стигнете до двореца е основната ви цел.
-И какво предлагаш? – попитах аз. –Да стоя и да чакам да ми сложат белезници, окови или каквото и да е дам, и да ме замъкнат в двореца?
-Да, ще си спестиш ходенето. Най-вероятно ще ви закарат.
-Защо да ти вярвам?
-Вярваш ми и го знаеш. Може би е заради начина, по който изглеждам, но ми имаш огромно доверие. Повече отколкото имаше на всеки друг досега и повече отколкото вярваш дори на собствените си очи. Предполагам, че всичко, което виждаш около теб е много странно за теб.
-Взех да свиквам. – въздъхнах.
-Все пак има и друг вариант. – каза тя и отново се усмихна. –За да те накарам да се почувстваш по-добре, а и за да направя всичко случващо се още по-интересно за мен, ще ти изпълня едно желание. Ако толкова държиш да ходиш пеша до двореца, мога например утре да те освободя или пък да разваля магията над Терзий и да избягате още сега.
-Можеш ли да направиш това? – вдигнах вежда.
-Мога. Както ти казах – имам си своите фокуси.
-Значи можеш да направиш всичко? Като да ме махнеш оттук? От Страната на чудесата?
-Това е малко по-сложен въпрос, за който не мога да ти помогна. Мога да правя по-малки неща, но все такива, които да бъдат от полза за теб и да те направят щастлив. Е, какво ще бъде? – попитя тя.

А аз вече бях решил. И този път аз бях този, който се усмихна много широко.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Подкаст: BIRECAST Брой 9 - Spider-Man, Venom и филмите на Sony/Marvel

BIRECAST отново е тук! След като последните два месеца бяха доста натоварени, деветият брой на подкаста, в който си говорим за най-разли...