Подкаст: BIRECAST Брой 8 - "The Last Jedi", комиксите "Thor", WWE Payback

Април, който искаше да е септември, си отива, но няма защо да тъжим. В края на месеца дойде осмият брой на "Birecast" и нивото на сладка нърдщина е достатъчно високо, защото с него ще погъделичкам фенщината в тези от вас, които харесват Star Wars, комикси и/или кеч. Какво ще чуете в броя?

  • За тийзър-трейлъра на "Star Wars: The Last Jedi" - Или надеждата на един фен новият епизод на "Междузвездни войни" да не прилича толкова ударно на "Империята отвръща на удара", колкото предшественика му приличаше на "Нова надежда".
  • Зашеметяващите '80-арски комикс истории за Богът на гръмотевиците Тор - Разказвам ви за сборника с доста интересни броеве на Marvel-ския "Thor", писани от Walt Simonson през '80-те, който чета в момента. Там е пълно с яки неща като Loki, Beta Ray Bill, Malekith, и още, и още. Някои от тях видяхме успешно екранизирани, други - не толкова успешно, а за трети можем само да се надяваме.
  • Превю и прогнози за WWE Payback 2017 - Гост ми е Йоан Запрянов (Yo The Real), с когото обсъждаме целия кард на PPV-то, че дори и kickoff-a; build-a на враждите; последствията от Superstar Shakeup-a и още.


Отново имате възможност да изтеглите подкаста от archive.org (десен бутон и Save Link As...), за да го слушате когато и както решите на вашите устройства, или пък да си го пуснете направо в YouTube. Каквото и да решите - приятно слушане!



А ето ви и още няколко полезни линка за още интересно съдържание из блога:

Комикси: "Блексед"


Автор и гост-блогър: Антон Меляков

„Блексед“ вероятно не ви говори нищо и това е съвсем нормално. Дори за феновете на комиксите в България (колкото и малко да сме) това заглавие някак си остана незабелязано и се настани като скрито бижу нейде из претъпканите лавици на книжарниците.

И повярвайте, аз не съм просто взело се от нейде нърдче, което се е натъкнало на някакъв случаен комикс и е решило да пише за него. Случаят изобщо не е такъв, аз съм последният, чието хвалебствие е притрябвало на „Блексед“, защото това е един от най-награждаваните комикси в близките години и то напълно заслужено. Заради великия си арт и заради добрите си истории, хората от бранша се спукаха да обясняват какъв шедьовър е, а пък феновете от Щатите до Европа са категорични, че това е едно от най-добрите неща, които може да прочетете.

От няколко дни и аз с удоволствие се присъединих към редиците с фенове на черния котак Блексед и се надявам да разпаля и вашия интерес със следващите няколко реда.

Персонажите са животни в човешки облик или с други думи са „антропоморфични“. И да не ви бърка, това не ги прави по-малко сериозни, само по-интересни. Главният герой е частен детектив, който е грамаден, добре сложен черен котарак. От време на време се дърля с кучетата от полицията и си пада малко женкар… Историите са написани в класическия дух на старите noir филми с криминален привкус. В първата история Блексед се сблъсква с убийството на стара своя любовница, кинозвезда, и това го отвежда до „високите етажи“, където е принуден да действа извън закона (с пистолет и пожарогасител). Знам, че звучи малко високопарно, но просто не искам да ви спойлвам нищо и затова и пиша като за кино афиш, лепнат в „Одеон“.

Комиксът е дело на двама много талантливи испанци, които го сътворяват в комикс-меката на Европа – Франция. И ако с нещо грабва още от първия момент, то е с престъпно добрия арт на Гуарнидо, както може да се уверите и от този пост.


Художникът не просто се справя с цветовете и добре изрисуваните герои. Това е само фон на истинската гениалност, която изпъква тук, а именно ДВИЖЕНИЕТО … или както там си го наричат.

Честно казано нищо не разбирам и нямам намерение да се правя на експерт. Никога не съм говорил за това как е нарисуван един комикс, но точно за този ще направя изключение, просто защото трябва да си сляп, за да не го видиш!

Абсолютно всяка илюстрация е направена като перфектен стоп кадър на някой наистина качествено заснет филм. Във всяка рисунка е уловено движението в точното време и имаш чувството, че гледаш анимационен филм, а не се взираш в нещо статично.

Чел съм с годините сума ти комикси и смело мога да твърдя, че никога, ама НИКОГА артът не ми е правил по-голямо впечатление. И съм убеден, че и на вас ще направи, стига да ми се доверите и да се сдобиете с графичната новела.


Но да се отправя към нещото, което ми е далеч по-понятно, а именно историята. Когато за първи път изучавах как се пише сценарий, отнякъде ми попадна сентенцията, че всичко се гради върху историята. В днешно време въпросната сентенция все повече бива затрупвана с прах и все повече артисти се опитват да избягат от клещите на хубавата, добре изпипана фабула. Е, аз с ръка на сърцето си признавам, че оставам консервативен в това отношение и съм заклет привърженик на правилно разгърнатата драматургично история.

И това е другата причина да ми хареса толкова много „Блексед“. Не просто класически noir, но и класически сценарий – със завръзката и обратите, с перипетиите, с добрия финал... Клишета, съшити по свеж начин едно за друго, за да се получи нещо, което е хем е до болка познато, хем е тотално ново.

Комиксът е преведен на повече от десет езика сигурно, а в Щатите го публикуват Dark Horse Comics, което трябва да ви говори достатъчно. За щастие го има и на български, макар и само две от историите да са издадени. На мен ми грабна вниманието съвсем случайно, надявам се аз пък да съм заслужил вашето. Това не е нещо, което трябва да пропускате… Не е нещо, което може да си позволите да пропуснете! В днешния свят, където всичко е под калъп и забравяме какво сме гледали или чели вчера, то си е престъпление да подминеш подобен шедьовър (да, и аз така ще го нарека), който е въпрос на време да се превърне в класика.

Пушът на Джиндър Махал... и парите на един милиард потенциални фенове


Jinder Mahal е новият претендент за WWE титлата.

Ето изречение, което едва ли много от нас са вярвали, че ще прочетат или напишат. WWE обаче ни изненадаха за пореден път. Никой не е казвал, че е приятно, но определено си е изненада. Този неочакван push за Махал обаче не е чак толкова необясним. Защо? Well... отговорът е с площ над 3 287 000 кв. км и население от над 1 милиард и 300 милиона души.

ИНДИЯ!
(Не започвайте да си припявате интрото на The Shield, моля ви...)

Тази огромна държава е и потенциален огромен пазар за WWE. Място, където кечът има доста фенове и където могат да бъдат привлечени още много такива, някои от които с възможности да си плащат - за шоута в страната, за merchandise, WWE Network... Как да привлечеш тези фенове към продукта си? Пушвайки единственият кечист от Индия, който имаш в основния си ростър - Джиндър Махал.

Да, ние в България може да се пляскаме по челата след победата му в Six-Pack-а в последния Smackdown. Феновете в Щатите може да правят същото, както и тези в останалата част от Европа. Индийците обаче най-вероятно са откачили/ще откачат от кеф. Това е същото като Русев изведнъж да стане No1 Contender за WWE Championship-a (което искрено се надявам, че ще стане след завръщането му) и ние да започнем да вдигаме банкети. Макар да е heel, за феновете в родната му Индия Махал може да се превърне в шибан национален герой. И най-важното - да ги накара да тръскат рупии в джобовете на дядо Винс. Така че решението има бизнес логика зад себе си.

Махал поиска възможности още миналата седмица в Talking Smack - доста забавното ток шоу, което се излъчва по WWE Network всеки вторник след Smackdown и 205 Live. Там на кечистите се позволява да говорят по-спокойно и "от сърце". Точно така постъпи и Махал, който обясняваше, че има най-добрата физика в компанията (нацепен е, няма съмнение), труди се и заслужава възможности. Т.е. това, което повечето кечисти в WWE мислят за себе си. Получи похвала от Daniel Bryan и за това, че е задобрял на ринга - нещо, което аз някак не съм успял да забележа от squash мачовете и тези от по 2-3 минути, в които участва от месеци.

Моят проблем с изненадващия push на Махал е свързан именно с това. Години наред не е правил нищо запомнящо се - беше мажоретка за Кали, след това част от малоумието 3MB преди да бъде уволнен. Ситуацията не е различна и след връщането му в компанията през миналата година. В главата ми изскача само кратко просъществувалия му отбор с Русев и то заради нашенеца. Но и този отбор се ползваше най-вече за джобене, както и самият Махал в 1-на-1 мачове. Махал до вчера беше full time джобър. Няма никаква инерция зад себе си дори за midcard вражда, а какво остава за мач за WWE титлата. Поне да беше спечелил Andre The Giant Memorial Battle Royal-a на WrestleMania 33, но и там беше използван, за да "нахрани" Моджо Райли, когото пък не личи да знаят как да ползват занапред (а честно казано, аз и не бих искал да го гледам в по-важна роля). Последваха загуби от Балър в RAW и Моджо в Smackdown... И сега, изведнъж, от нищотооооо Джиндър Махал е претендент за най-важната титла в компанията. 

Това, че спечели с помощта на The Singh Brothers леееееко позакърпва липсата на storyline логика. Не знаете кои са те? Нормално. Дебютираха по време на Cruiserweight Classic миналата година. Имали са няколко мача в 205 Live и NXT под името The Bollywood Boyz. Сега, изглежда, вече са част от главния ростър и от един индийски стейбъл, който ще се заформи около Махал. Може би това е единственият начин да го вземем насериозно след годините джобене - яростен push и агресивен градеж като човек, който печели с помощта на своите сънародници индийци. Другите неща са налице - феновете в Щатите не го харесват по default, може да се побере в образа на "злия чужденец", измислиха му прилични прякори - Махараджата (хахахаха) и The New American Dream, което ще вбеси тези, които помнят Дъсти Роудс.

В промото си след победата в Smackdown той засегна и темата за това, че феновете не подкрепяли "разнообразието". В случая има предвид националното и етническото, което, донякъде, е факт. В случая обаче е много хитро от страна на WWE с политкоректен ход (да пушват индиец) да разпалят тези, на които им е писнало от политкоректност.

Човърка ме обаче и това, че мачът му с Ортън за Backlash бе обявен още сега, с което мачът на Ранди с Брей Уаят на WWE Payback изведнъж бе още по-безсмислен. Даже май Ортън-Уаят вече не е и за WWE титлата, с което причините да ни пука за него намаляха още повече и се слага предварително един грозен край на иначе свежата по свой собствен начин история между двамата, която гледахме половин година. 

По-любопитното сега е какво ще стане в мача за WWE титлата на "Backlash". Всички очакваме Махал да загуби.  Аз лично мисля, че това е просто вражда-пълнеж за Ортън, за да наберат Корбин и Оуенс още инерция и да могат да се бутат и те за претендентското място. Но какво ще стане, ако WWE решат отново да ни изненадат и дадат най-престижната си титла на индиеца? Сънародниците му ще скачат от кеф, но всички останали? Ще бъдем ли само учудени или направо ще се вбесим?

* Разбира се, че заглавието е преувеличено и няма как 3/4 от индийците да започнат да гледат кеч, duuuh! Просто така се прави. А и "Махай се, Махал!" и "Новата американска мечта от Индия" не ми харесаха толкова като заглавия.

Комикси: "Batman: Europa"


Батман е един от най-великите комикс персонажи (най-великият, IMO) поради ред причини, но една от тях е това, че "наследството" му постоянно бива обогатявано с нови качествени истории, вместо да разчита само на популярността на класическите такива. "Batman: Europa" е пример точно за такава нова история, която заслужава вниманието на всеки Батман/комикс фен. Тя комбинира редица съставки за задължително bat-четиво: Батман (разбира се), Жокера, мистерия за разгадаване, по-различна и свежа концепция, чудесен и разнообразен арт. Но ако това не ви убеждава, позволете ми да задълбая в подробностите.

"Batman: Europa" всъщност е отделна комикс история, настрана от другите поредици за Човека прилеп, която бе разказана в 4 отделни броя в края на 2015-та и началото на 2016-та година. Това, за което ще ви говоря днес, е изданието с твърди корици, което събира всичките 4 броя на едно. То може да се чете напълно самостоятелно, без да изисква да сте чели комикс през живота си, което е огромен плюс за нови читатели.

В началото на историята Батман разбира, че е отровен със специален вирус, създаден специално за неговия генетичен код. Т.е. не е опасен за другите, но в рамките на седмица Прилепът трябва да разгадае мистерията кой и защо го е отровил, за да може да спаси живота си. За целта обаче той трябва да напусне пределите на родния си Готъм и да се насочи към Европа - континент, познат му най-вече от бизнес посещенията му като Брус Уейн. Тази принудителна екскурзия го изпраща в редица градове - Берлин, Прага, Париж и Рим, където са скрити отделни парчета от пъзела, сглобяването на който е от жизненоважно значение за Батман.

Допълнително усложнение обаче представлява сблъсъка с най-големия му враг - Жокера. На вечно усмихнатия психопат не може да се има доверие, но Батман се оказва принуден, въпреки инстинктите си, да си сътрудничи с него за разплитането на загадката... и спасяването на собствения си живот, за разнообразие от спасяването на всички останали.

Артът на Jim Lee/Guiseppe Camuncoli в първата глава ми е фаворит с обраната си шареност и усещането за нещо пастелено.

Писателите Matteo Casali и Brian Azzarello поставят акцента в "Batman: Europa" в две добре познати концепции от комиксите за Батман. Първо, сложните, сбъркани отношения между Батман и Жокера, които тук са разгледани от различния ъгъл на нездравия им временен съюз, но и от гледната точка на други персонажи. Второ, ролята на градовете в митологията на Батман. Готъм е нещо като отделен персонаж в комиксите. Това е градът на Батман, негова задача и отговорност. Този поглед към населените места се прехвърля и върху всяка една от европейските столици, които виждаме в "Batman: Europa". Обърнато е внимание на историята им, на това как жителите им гледат на тях, как се грижат за тях, как живеят в тях. Градовете не са случайно подбрани - те имат символично значение за опасната игра, в която Батман е замесен въпреки волята си.

То е засилено и от различния начин, по който градовете са представени чрез арта на комикса. Зад "Europa" стои наистина солиден тим от художници, начело на който е добре познатият Jim Lee. Уникалността на всяка една от четирите глави (т.е. отделните броеве) идва от художниците с европейски корен - Guiseppe Camuncoli, Diago Latorre и Gerald Parel. Всеки от тях има свой собствен стил, създаващ различно усещане във всяка глава и всеки един посетен от героите град. Личен фаворит ми е първата глава, "Berlin", където артът на Lee и Camuncoli е допълнен от синьо-зелената гама на колориста Alex Sinclair. Красота! Кра-со-та!

На съвсем друг полюс пък е визията на в глава трета - "Paris". Там Diego Lattore представя почти фотореалистични лица в панели с една "убита" кафяво-черна гама, където цветовете са само за акцент. Представете си бледото лице на Жокера, с една излизаща извън очертанията на лицето му червена линия, която отбелязва усмивката му. Цялостното усещане там е за разминаване на контури с цветове, което се връзва отлично и с историята за влошаващото се здравословно състояние на Батман, каращо очертанията на света около него да се размиват. Може на мен лично тази визия да не ми допада, но други ще оценят много повече нея. 

Diego Lattore тласка арта в една много различна насока в третата глава, което може да се понрави на някои хора повече, отколкото на мен.

"Batman: Europa" можеше да се изплъзне от погледа ми, защото след прочитането на първия брой още около излизането му, напълно бях забравил за историята. Но съм си късметлия - приятелката ми наскоро посети Панаир на детската книга в Италия и вместо да използва свободното си време за разходки из слънчева Болоня, се наредила на опашка с цяла тълпа нърдове, за да ми вземе комикс. След кратко съгласуване и въпреки убеждаването от моя страна, че си губи времето, ме зарадва именно с това заглавие. Както казах - късметлия съм. И на вас такива приятелки желая!

След като вече съм прочел цялата история, че имам намерение и да повторя, не ми остава друго освен дебело да подчертая, че ви препоръвам да прочетете "Batman: Europa". За това има много начини, но си струва да се сдобиете с този hardcover. Когато е в ръцете ви и очите ви "поемат" панелите от хартията, а не от монитор, ще оцените тази отлична Батман-история като малкото произведение на изкуството, което всъщност е.

Тийзър-трейлърът на "Междузвездни войни: Последните джедаи" е тук!

Няма да четете този текст, а ще кликнете на видеото и без това, така че... гледайте видеото!



Развълнуван съм, макар тийзърът напълно очаквано да не показва много.

Най-силно впечатление, разбира се, прави песимизмът на Люк и изказването, че е дошло времето за края на джедаите. С оглед на сътресенията, които Орденът изпитва от възхода на Империята е нормално човек да се поддаде на такива еретични мисли, но, хей, дори не е минало столетие от един от най-добрите периоди в историята на джедаите, а не е като да не са се справяли и с по-големи предизвикателства (поне според Legends версията, не канона). Така че ще е нужно солидно обяснение на това защо Люк се предава. Или пък Тъмната страна е намерила пътя си и към него?

Тийзърът ме успокои за друго. Режисьорът Раян Джонсън каза преди няколко месеца, че "Последните джедаи" започва точно там, където "Силата се пробужда" - една сериозна разлика с останалите Star Wars епизоди. Но както виждаме тук, най-вероятно ще получим някакъв вид монтаж за подготовката и тренировките на Рей за джедай. Т.е. ако филмът започне с това, в един момент вече ще е минало време и ще видим къде са се озовали останалите персонажи. 

Иначе готини неща из тийзъра има. Новите walker-и и "мърлявите" изтребители, които се изправят срещу тях ми направиха впечатление. Нормално е да си спомним за Хот, но ми се иска Епизод 8 да не разчита чак толкова на носталгия, колкото предния филм и да не гледаме омотаване на краката на канонерките, а нещо по-оригинално. Виждаме и Кайло, отново с рицарския си меч, но, за моя изненада - без маска, а гордо показващ белега, оставен му от Рей. Получаваме и поглед към това, което според мен е било опожаряването на джедайския храм, в който Люк е обучавал учениците си. Там мяркаме и Капитан Фазма, което може би значи, че тя не е чак толкова опропастен персонаж, колкото мислехме. 

Въпросът, който обаче остана в главата ми след репликата на Люк и мега якия тийзър постер, е дали наистина предположенията на някои фенове няма да се окажат верни и някой от Force sensitive персонажите във филма няма да смени "страната". Т.е. дали Рей няма да се поддаде на Тъмната страна или пък Кайло/Бен да мине "на светло"? А може би Люк вече е почнал с бавния си поход към тъмнината? Ох, любопитството ме яде, но всичко това са спекулации, скъпи приятели фенове.

Декември не е чак толкова далеч. Да се надяваме, че дотогава Тръмп няма да е сложил края на света и ще се насладим на продължението на любимия филм. След тийзъра аз съм оптимист.


Подкаст: BIRECAST Брой 7


It's podcastin' time agaaaaain! Седмият брой на "Birecast" е тук. Какво ще чуете в него?

  • Масивен 10-минутен обзор с размисли и страсти за задаващите се филми по комикси. Оставам без дъх, докато ви обяснявам колко филма с Deadpool се подготвят в момента; какви са впечатленията ми от трейлърите на "Spider-man: Homecoming" и "Thor: Ragnarok", кой ще е злодеят в "Justice League", защо не съм ентусиазиран от идеята Джос Уедън да направи филм за Batgirl, както и защо ме тревожат плановете на Sony да направят самостоятелен филм за Venom.
  • Кои са най-добрите и най-лошите филми, базирани на компютърни или видео игри? За това говорихме с госта ми - доказаният нърд Петър Чернев. Втората част на разговора ни най-накрая достига до вас и тъй като #МразимУвеБол си спестихме задълбаването в неговите екранизации. Ясно е, че там става дума за друго ниво на помия. От липсата на кръв в "Mortal Kombat" до това колко подходяща е била Анджелина за Лара Крофт заради гърдите си - това и още в тази част на подкаста.
  • Има ли надежда за кечистите от NXT, дебютирали след WrestleMania 33? Това е темата на кеч сегмента в този #Birecast. Шинсуке Накамура, The Revival, Тай Дилинджър и "The Drifter" (wtf?) направиха своите дебюти в основния ростър. Споделям с pro-wrestling феновете сред вас своите очаквания за това ще успеят ли те или ще са следващите Тайлър Брийз и Аполо Крюз.

Всичко това (или частите, които са ви интересни) можете да чуете в брой 7 на Birecast. Изтеглете го от archive.org, за да го слушате, когато решите (десен бутон и Save Link As), или го слушайте направо в YouTube - изборът е ваш!


Към края на седмицата подкастът ще бъде качен и във Facebook страницата на "Блогът на Бирето", a работя и по качването му на още платформи (Soundcloud, например). Всичко с времето си. Следващият брой - след две седмици ;)

Полезни връзки:

Какво чета... (05.04.17)


Оплакванията, че подготовката на дипломната ми работа ще отнеме от времето ми за четене на художествена литература все още са валидни, макар и не напълно коректни. С идването на пролетта на човек започват да му се правят много други неща, които могат да оставят четенето на заден план. И все пак ето, че отново чета три заглавия едновременно, особено в моментите, в които трябва да пътувам.

Запълних две влакови пътувания с един от подаръците за рождения ми ден - кратката повест „Легион: На една разстояние” на Брандън Сандърсън. Повестта е продължение на първия „Легион”, но с някои условности можем да приемем, че е възможно да се чете и отделно. В центъра е смъртта на учен от IT компания, която търси начин да започне да внедрява данни в човешки клетки. С разследването на случая се заема „детективът” Стивън Лийдс, който разрешава иначе неразрешими случаи с помощта на 47-те въображаеми личности в главата си, всеки от които специалист в някаква област. Именно тези т.нар. "аспекти" правят „Легион: На една ръка разстояние” да изглежда като упражнение на Сандърсън в тази част от писането, в която има(ше) най-сериозни слабости – разнообразните, добре описани и „живи” герои. Нещо, което обсъдихме подробно с Флориан Пекаж в четвъртия брой на „Birecast” (най-нагло ви приканвам да чуете подкаста тук).

Тези 150 страници се четат бързо, най-вече заради странно симпатичните разговори на Лийдс с различните обитатели на съзнанието му, както и още по-забавната комуникация между тях самите. Един от тях дори чува глас от време на време. Психосепшън – въображаемите ти приятели, плод на някакво психическо разстройство, също да имат психически проблеми! Иначе учудване в мен предизвиква само цената на българското издание на повестта – 12 лева за тънка книжка, която не е и нещо особено като дизайн. Но феновете на Сандърсън вероятно ще ги прежалят.

Направих първи стъпки и в третата книга от поредицата „Отвъдие” на Матю Стоувър – „Caine Black Knife”. Опасенията ми, че „Колибри” няма да издадат продължението на „Героите умират” (прочети ревюто) и „Острието на Тишал” (прочети и неговото ревю) май ще се потвърдят. Това е наистина жалко – говорим за два брутални жанрови хибрида, смесващи по интригуващ, реалистичен и кървав начин фентъзи и фантастика. Отчаян от очакването третата книга да излезе на български, реших просто да я прочета в оригинал. Все още обаче съм на първите страници и съм доста сериозно объркан за това къде във времето се позиционира нейната история и какво, по дяволите, може да се случи още след всички "holy shit!" моменти в „Острието на Тишал”. Така обаче мислех и за предната книга... Отново горещо ви препоръчвам първите два романа от "Отвъдие", не оставяйте светлите и шарени корици да ви създадат погрешна представа за мръсните светове и още по-мръсни занимания, с които главният герой Хари Майкълсън/Каин се занимава.

„Петата купа” на Дан Симънс случайно влезе в списъка с мартенско-априлските четива, който заради подготовката на дипломната работа може да се разтегне с още няколко месеца. Книгата има любопитна концепция – Симънс разказва за реален писател (Хенри Джеймс), който при жалкия си опит да се самоубие среща един добре познат литературен герой – Шерлок Холмс. Детективът също е решил да сложи край на съществуването си, защото е стигнал до интересен извод за себе си. Предпочитам да не ви спойлвам и да ви оставя сами да откриете какъв е той, защото ако харесвате историите на Артър Конън Дойл, вероятността „Петата купа” да ви хареса е голяма. Отново има тайно общество, загадъчна смърт и много холмсщина около разследването й. А Симънс по един много приятен начин улавя с писането си подходящата атмосфера за края на XIX век. Повече – като я завърша. През май, юни или когато стане.

За финал – отново зарязах четенето на „Ветеран” на Гавин Смит, която отново се доказа като мъчение за мен. Сигурно има своите фенове, но аз определено не съм от тях. Някой ден ще приключа с четенето й само и единствено от чист, овенски инат. Така се разделяме, fellas. Следващият път мога да включа и няколко учебника за "правене" на телевизия за разнообразие :D

Реквием за един феномен (WrestleMania 33)


Започнах да гледам по-редовно кеч някъде по това време, но преди 16 години. Ще да е било април или май, тъй като тъкмо се развиваха събитията около легендарната WrestleMania X-7. Винс и Остин обединяват сили срещу Скалата, Triple H се присъединява към тях и пребиват Шампиона на народа в клетката... Такива неща, класически. Детският ми акъл със сигурност не разбираше много от това, което гледа, поне в първите седмици. Още от този период обаче Undertaker, познат на всички ни тогава като "Гробаря", бързо ми стана фаворит. Все още не знам защо. Никой не ми е казвал "Той е най-якия" или нещо подобно, макар батко ми да повлия на мнението ми за това колко велик е Кейн. Сигурно нещо се е прехвърлило и на Гробаря, тъй като тогава Братята на разрушението се изявяваха като отбор, а и като герои, въпреки визията си - спасиха Лита от Остин и Хънтър и започнаха вражда, чиято важност може би надценявам заради това какво силно впечатление ми направи, и в която бяха заложени цели три титли. 

За мен Гробарят беше татуиран рокер, който прави каквото е редно. Не познавах оригиналния му образ, не бях гледал сатанистката ера на The Ministry of Darkness, нито пък имах представа, че някога е излизал на ринга под звуците на погребалния марш. Помня как "Rollin'" с нейния монотомен, но грабващ ритъм, се заби в главата ми, тласна ме към слушането на жичка и не ме пуска и до днес. Помня как се шокирах, когато за пръв път станах свидетел на turn (макар да не знаех, че това е думата) на Гробаря и той само за минути се превърна от герой в злодей, карайки JR да целуне задника на Винс. Да, хора, негледащи кеч, понякога в този вечен ТВ сериал персонажите доста буквално показват, че са минали от другата страна на барикадата.

Помня как въпреки това се радвах на първата му Hardcore титла, спечелена от Роб Ван Дам, както и на WWE Undisputed Championship-a, спечелен от Хоган през май 2002 г. Нищо, че беше лош. Това беше Гробаря. А в кеча го има този феномен (no pun intended) да подкрепяш "любимците" си, т.е. тези, които са ти най-симпатични, независимо дали са добри или лоши герои. Помня колко объркан бях от завръщането на Тейкър през 2004-та - отново със своя първоначален образ на свръхестествен некромансър (или нещо такова), придружаван от стария си мениджър и излизащ на погребалния марш. Нещо, с което обаче бързо свикнах (макар American Badass Taker да си ми остава слабост, както сигурно и на други хлапетии от bTV ерата). Година след година подкрепях Гробаря в мачовете му на WrestleMania - атракция, чиято значимост растеше все повече поради факта, че той беше непобеждаван на най-голямото шоу на WWE. Треперил съм на мача с Батиста, на тези с Майкълс (за втория го бях отписал, ама видиш ли ти...), на тези с ННН... Шокиран бях, когато Леснър сложи край на Streak-a, т.е. поредицата от победи на Гробаря, побеждавайки го на WrestleMania 30 в мач, в който не вярвах, че съществува каквато и да е интрига. Псувах WWE около 10 минути след това и така и не се насладих на триумфа на Daniel Bryan същата вечер.

От години се говори за пенсионирането на Тейкър. Ту ще е една година, ту ще е следващата. Ние, подкрепящите го въпреки лошата форма и редките появи, махахме с ръка и се оказвахме прави. Въпреки годините, множеството контузии, шкембето и всички други пречки, Гробаря продължаваше да се "завръща" за по един мач в годината. До вчера, 2 април 2017 г. Навръх рождения ми ден, един от любимците ми смъкна ръкавиците си, сгъна палтото си и свали легендарната си шапка, оставяйки ги в средата на ринга. Там, където е оставил по-голямата част от живота си, за да забавлява всички нас.

Загубата от Роман Рейнс, от чисто фенска, маркска гледна точка би трябвало да ме гневи. И аз не одобрявам как тикат това самоанско момче в лицата ни, сякаш е новия Стив Остин или дори Джон Сина. И аз смятам, че много неща му липсват, за да е лицето на компанията, но самите WWE са на друго мнение и най-вероятно разбират повече от мен от това кой им носи пари и кой не. Нямах никакъв интерес към мач Тейкър-Рейнс и макар да съзнавах опасността Роман да получи още една победа, за да разберем най-накрая колко велик уж е той, все пак очаквах този мач също да е някакъв вид формалност. Начинът, по който мачът се разви, ме разубеди бързо - шансовете Тейкър, след целия този погром, да си тръгне победител, намаляваха все повече и повече. А последвалото, след точно този мач, с точно този завършек, беше някак логично и въпреки това дяволски тъжно.

Марк Калауей е легенда. Човек, когото всички кечисти, работили с него през годините, хвалят в интервюта и дават за пример. Човек, когото описват винаги с думата "respect". Човек, дал много на нас - не само със своя образ, но и с всички истории и вражди, в които е бил замесен, и които са помогнали за издигането на други кечисти. 

Загубата му от Роман Рейнс наистина е някаква формалност. Измислен резултат в едно измислено телевизионно забавление, което хората бъркат със спорт. Защото истински загубилите сме всички ние, феновете, които повече няма да имаме възможност да гледаме Tombstone Piledriver-и, да се вживяваме в това, че човек може да "призовава" светкавици с ръцете си, да треперим дали може би истинският Mr. WrestleMania няма да загуби мач на най-голямото шоу (макар след 30-тата да не е същото), да се оплакваме, че излизането му на ринга трае цяла вечност, а понякога след това не казва и дума. ..

Ако този толкова красноречив жест в края на WrestleMania 33 наистина значи, че повече няма да видим Undertaker на ринга, то няма какво да направим. Можем да си спомним с усмивка за всички моменти, които този феномен ни е дал през годините. И да му благодарим. 

WWE No Mercy 2017: Второразрядното PPV с двата WrestleMania мача (БиреПрогнози)

WWE нямат милост. Идният понеделник съм редовна смяна, поради което няма да мога да гледам „No Mercy 2017” на живо, няма да мога да го гл...